Стигнаха до някакво село и минаха през висока порта. На мъждивата светлина от факли пред очите му се разкриха къщи. Стените им бяха направени от преплетени фиданки, а покривите от палмови клони. Разбудени от процесията, наоколо шумно се разбягаха прасета и кокошки. Пред къщите чакаха селяни — ниски, кръглолики, тъмнокоси, с леко изтеглени очи. Жените бяха облечени с призрачно бели дрехи.
Вкараха Бюканън в една от къщите и го положиха в хамак. За да не могат змиите да ме стигнат, помисли си той. Жените го съблякоха. Вождът огледа раните му на светлината от огъня.
Холи изпищя и се опита да го спре, но селяните я дръпнаха настрани. Вождът заши раната от ножа, сложи компрес на почти заздравялата рана от куршум на рамото, намаза с мехлем ожулените места и отоците от ударите по тялото му, след това внимателно огледа изпъкналите му очи, взе нож и избръсна косата от едната страна на главата му. После приближи към нея дървен свредел, задвижван от макара.
Болката от острия връх беше нетърпима.
Бюканън се почувства така, сякаш бяха пукнали някакъв огромен цирей й изгуби съзнание от невероятното облекчение, което изпита.
— Колко време бях в безсъзнание? — успя да попита Бюканън. Съзнанието му беше замъглено. Тялото му сякаш принадлежеше на някой друг. Думите се отрониха от устата му като камъни.
— Две седмици.
Това така го изненада, че мислите му сякаш започнаха да препускат и да се проясняват. Той вдигна дясната си ръка към бинта около главата си.
— Не го пипай — каза Холи.
— Какво е станало? Как…?
Холи не отговори. Тя натопи парче чист плат в дъждовната вода, която беше събрала в издълбана черупка от кокосов орех. Докато Бюканън лежеше полугол в хамак пред една от къщите и топлите лъчи на следобедното слънце приятно галеха раните му, тя започна да обтрива тялото му.
— Кажи ми — той облиза пресъхналите си подути устни.
— За малко да умреш. Беше загубил много кръв, но лечителят успя да я спре.
— Главата ми. Какво стана?
— Ти бълнуваше. Тялото ти се тресеше от гърчове. Очите ти бяха много подути. Страхувах се, че ще изхвръкнат от главата ти. Очевидно нещо ги тласкаше навън. Той те оперира.
— Какво?
— Направи операция на главата ти. Проби дупка в черепа. Бликна кръв, сякаш…
Бюканън усети как силите му го напускат. Клепачите му започнаха да падат. Той отново облиза пресъхналите си устни.
Холи отново му даде да пие. Водата започна да се стича по брадичката му, но Бюканън продължи да опитва и успя да погълне повечето, като се наслаждаваше на нейната хладна свежест.
— Пробил дупка — промълви той.
— Примитивна хирургия. От преди хиляди години. Това място сякаш е застинало във времето. Няма електричество. Всичко, от което се нуждаят, си набавят от гората. Сами шият дрехите си. Сапунът им е… Изгарят царевични кочани, за да топлят вода. После слагат пепелта от кочаните във водата, за да изперат мръсните си дрехи. После изваждат дрехите и изплакват пепелта от тях в други съдове с топла вода. Дрехите им стават невероятно чисти. После поливат с водата нивите, като използват пепелта от кочаните вместо тор.
Трудно му беше да се съсредоточи. Клепачите му продължаваха да падат.
— Примитивна хирургия — смаяно промълви той.
Това стана два дни по-късно, когато отново се събуди.
Холи му разказа, че успяла да го накара да поема течности — вода и пилешки бульон — докато бил в безсъзнание, но въпреки че организмът му не беше обезводнен, той беше отслабнал твърде много и скоро трябваше да се опита да хапне нещо, независимо дали стомахът му го желаеше.
— Готов съм — каза Бюканън.
Тя потопи дървена лъжица в глинена купичка, опита гъстата супа, за да се увери, че не е твърде гореща и я поднесе към устата му.
— Вкусно.
— Заслугата не е моя. Не съм я правила аз. Една жена носи храната. Показва ми с жестове какво да правя за теб.
— А лечителят?
— Той идва два пъти на ден, за да ти даде по лъжица гъст, сладък сироп. Може би това е причината да не получиш инфекция. Иска ми се да разбирах техния език. Опитах да използвам малкото испански, който знам, но те изглежда не го разбират. Общуваме с езика на знаците.
— Защо си правят целия този труд? — учудено попита Бюканън. — Защо ни оставиха живи?
— Не знам — каза Холи. — Отнасят се с теб, сякаш си някакъв герой. Не разбирам.
— Сигурно има някаква връзка с играта — каза Бюканън. — С борбата срещу Реймънд. С това, че несъмнено сме врагове на Дръмонд. Решили са, че сме на тяхна страна — Бюканън се замисли. — Аз загубих играта и въпреки това… Възможно е в миналото маите да са изпитвали такова съжаление към победения, че са започвали да се грижат за него.
— Че защо да го съжаляват?
— Защото победителят е бил принасян в жертва на боговете и е отивал при тях.
— Реймънд не е отишъл при боговете.
— Не. Нито пък Дръмонд. Той е в ада, където заслужава да бъде — каза Бюканън. — Напомня ми за полковника.
— Полковника?
Бюканън се поколеба.
— Това, което се случи на нефтеното находище, е твое. Пиши за него. Просто не споменавай за мен. Но това, което сега ще ти кажа, трябва да си остане между нас.
— Нима все още не си разбрал, че можеш да ми имаш доверие?
Бюканън отново се поколеба, но после се реши.
— Може би доверието е част от това да бъдеш човешко същество. Аз определено ти се доверих тогава, на игрището. Ти звучеше убедително, но все пак аз вярвах, че играеш, когато каза, че си останала с мен единствено заради статията.
— Аз също ти имах доверие, дори когато каза на Дръмонд, че не ти пука дали ще умра. Просто вярвах, че играеш и следвах репликите ти, въпреки че не знаех докъде ще ни доведе това. Какво се надяваше да постигнеш?
— Реймънд успя да прозре част от замисъла. Исках така да ги объркам, че да ни държат живи, докато разберат кой от двама ни казва истината. В края на краищата те неминуемо щяха да се изкушат да се обадят на онези номера, които им казахме, а системата за автоматично проследяване на разговорите щеше да доведе ударната група на полковника насам. Ако имахме късмет, все още щяхме да сме живи.
— Рисковано.
— Разбира се. В подобна ситуация човек не може да прави дългосрочни планове. Но от нас двамата със сигурност излезе добър екип.
— Е, имах добър учител — каза Холи.
— Бях започнал да ти разказвам за моя командващ офицер. Полковникът и Дръмонд много си приличат. Полковникът има цел и не го интересува нищо друго освен нейното постигане.
— Но това е обикновена военна дисциплина.
— Не. Военните имат етика. Политиците нямат. Тъкмо политиците поставят на военните неморални цели. Но понякога се появява някой военен като полковника и… — Бюканън започна да губи сили. Крепеше го единствено гневът му. — Започвам да си мисля, че точно полковникът е заповядал Джак и Синди Дойл да бъдат убити. И Бейли. Заради снимките, които ти направи, където сме двамата с полковника. Защото се е уплашил, че ще го разобличат като ръководител на „Скоч и сода“ и с кариерата му ще бъде свършено. Освен това мисля, че той е организирал нападението над мен в Ню Орлиънс. За да няма кого да разпитваш. Така
