няколко телефонни разговора. Защо не идете при басейна, да се порадвате на гледката, може би да се запознаете с някоя млада дама… или пък не, ако така предпочитате, а по-късно, на вечеря, когато сме по- спокойни, ще се върнем към този разговор.
— Не виждам как радостта от гледката може да ме накара да променя мнението си…
Делгадо го прекъсна:
— Можем да продължим разговора по-късно.
Той даде знак с ръка на Гереро да стане, съпроводи го до вратата, отвори я и каза на един от охранителите:
— Придружете професор Гереро из имението. Покажете му градината. Заведете го на приема при басейна. Погрижете се да получи всичко, от което се нуждае. Професоре — Делгадо му подаде ръка, — ще се присъединя към вас след час.
Преди Гереро да успее да отговори, Делгадо го избута от стаята и затвори вратата.
Усмивката му веднага се стопи. Лицето му стана мрачно. Той протегна ръка към телефона на бара. Беше направил всичко възможно. Беше опитал да реши проблема внимателно, дипломатично. Без да обиди или наругае професора. Беше предложил всевъзможни подкупи. Напразно. Много добре, в такъв случай се налагаше да прибегне до други методи. Ако професор Гереро откажеше да сътрудничи, щеше да установи, че вече не е директор на Националния Институт за Археология и История. Новият директор, когото Делгадо беше избрал и който му беше задължен за различни услуги, щеше без проблем да разреши на екипа от археолози на Алистър Дръмонд да продължи разкопките на новооткритите руини от епохата на маите. Делгадо беше сигурен, че новият директор ще му се подчинява безпрекословно, защото именно това подчинение щеше да бъде условие за неговото назначаване. А ако професор Гереро продължеше да му създава неприятности, ако се опиташе да направи политически скандал, щеше да загине при трагична катастрофа, а шофьорът щеше да избяга.
Как беше възможно един образован човек да бъде толкова глупав? — гневно се запита Делгадо, докато вдигаше слушалката. Той обаче не успя да набере номера, защото една от лампичките на конзолата на телефонната централа започна да мига, което показваше, че го търсят на един от останалите номера. Обикновено Делгадо щеше да изчака някой от прислужниците да отговори от един от многобройните телефони в имението, но точно тази линия служеше за поверителни разговори и не беше свързана към друг апарат. Малцина бяха онези, които знаеха, че могат директно да се свържат с него на този номер. Той беше известен само на няколко специални сътрудници, които имаха указания да го използват единствено в случай на нещо много важно.
При създалите се обстоятелства Делгадо се сещаше само за едно такова и веднага побърза да натисне бутона над мигащата лампичка.
— Стрела — каза той, като използва кодовата дума, която го идентифицираше. — Какво има?
Сред шума на статичните смущения дрезгав глас, който принадлежеше на един от доверените помощници на Делгадо, отговори:
— Трепет. Става дума за жената.
Делгадо почувства как гърдите му се стягат.
— Чист ли е телефона, от който се обаждаш?
— Иначе нямаше да го използвам.
Всеки ден телефонната система на Делгадо биваше проверявана за евентуално подслушване, а имението претърсвано за електронни устройства със същата цел. Освен това до телефона имаше малък монитор, който показваше напрежението по линията. Ако той отчетеше промяна в напрежението, това щеше да означава, че някой се е включил в линията след като телефонната система е била проверена.
— Какво става с жената? — напрегнато попита Делгадо.
— Мисля, че Дръмонд вече не я контролира. Охраната й е свалена.
— За Бога, говори по-ясно. Нищо не разбирам.
— Казахте ни да я наблюдаваме. Но не можем да припарим близо до нея, защото хората на Дръмонд не я изпускат от очи. Един от тях, облечен като бездомник, седи в кашон и наблюдава задния вход на сградата. Няколко продавачи на сандвичи, фланелки и чадъри държат под око входа на парка, който се намира от другата страна на улицата. Нощно време ги сменят други хора, които са дегизирани като скитници. Дръмонд плаща на портиера на сградата. Портиерът има помощник, който го замества, ако се наложи да отсъства за известно време. Прислугата на жената също работи за Дръмонд.
— Това вече ми е известно — каза Делгадо. — Защо…?
— Те вече не дежурят.
Делгадо рязко въздъхна.
— Отначало си помислихме, че Дръмонд е уредил друго наблюдение — продължи помощникът му. — Но се оказа, че грешим. Портиерът вече няма помощник. Тази сутрин прислужниците на жената излязоха от сградата и повече не се върнаха. Никой не смени наблюдаващите пред входа на парка.
Въпреки че се намираше до самият климатик, Делгадо беше мокър от пот. Рязкото противоречие между натрапващите се изводи го накара да се почувства като парализиран.
— Сигурно е заминала някъде.
— Не — каза помощникът. — Хората от екипа ми щяха да я видят като заминава. Освен това в предишните случаи, когато й се налагаше да замине, прислужниците й я придружаваха. А днес те излязоха сами. Вчера сутринта имаше необичайно раздвижване. Хората на Дръмонд постоянно сновяха навътре и навън, особено личният му помощник.
— Ако не е заминала, ако все още се намира в сградата, защо охраната й е свалена?
— Мисля, че вече не е в сградата.
— Какво имаш пред вид? — попита Делгадо.
— Мисля, че самоволно е прекратила договора си с Дръмонд. Мисля, че се е почувствала застрашена. Мисля, че е успяла да избяга, вероятно онзи ден през нощта. Това обяснява необичайното раздвижване на следващата сутрин. Екипът, който я охраняваше, не е необходим повече в сградата, затова са ги изпратили да я търсят. От прислужниците също няма нужда, затова са ги уволнили.
— Боже милосърдни! — Делгадо започна да се поти още по-обилно. — Ако тя е нарушила договора, ако проговори, аз… Открийте я!
— Ще се опитаме — обеща помощникът му. — Но след толкова време следата вече е студена. Проучваме биографията й, опитваме се да разберем къде би могла да отиде и да се скрие и кога би могла да помоли за помощ. Сигурен съм, че ако хората на Дръмонд открият къде се намира жената, той ще изпрати помощника си да я върне при него.
Да. Без нея Дръмонд няма да има такава власт над мен. Той ще направи всичко възможно да я върне, помисли си той. Но какво ще стане, ако тя се обърне към полицията? — трескаво се запита Делгадо. Какво ще стане, ако проговори, за да се спаси?
Не! — сам си отговори той. Тя ще се довери на полицията само в краен случай. Ще се страхува, че Дръмонд има влиятелни приятели сред полицаите, че те ще му я предадат, а той ще я накаже затова, че е проговорила. Не все пак когато разбере, че няма друг изход, тя ще проговори. Знае, че залогът е твърде висок и Дръмонд ще я преследва докрай. Тя не може вечно да бяга.
Помощникът на Делгадо продължаваше да говори.
— Какво? — попита Делгадо.
— Попитах ви, ако я открием или хората на Дръмонд ни отведат при нея, какво искате да направим?
— Ще реша, когато му дойде времето.
Делгадо остави слушалката. Независимо от това колко щателно беше проверено имението му за скрити микрофони и колко внимателно беше огледаната телефонната му система за подслушващи устройства, той не искаше да каже нищо повече по тази тема по телефона. Разговорът не би могъл да го уличи в нищо, но сигурно би повдигнал въпроси, ако записът бъдеше прослушан от непосветени в делата му хора. Делгадо не желаеше да им даде основание за допълнителни въпроси и всъщност да даде отговорите им, като обясни подробно на помощника си какво да прави. Защото Делгадо твърдо беше решил какво трябваше да се направи. На всяка цена. За да престане разяждащата язва да мъчи стомаха му. За да се избави от кошмарите си и да спи спокойно.
