един от тях. Някои от личностите, в които се беше превъплъщавал, бяха благословени (в случая с Ричард Дана дори буквално, защото Дана вярваше, че е удостоен с Божията милост като прероден християнин). Други имаха лични проблеми (съпругата на Ед Потър се беше развела с него заради мъж, който печелеше повече пари). Бюканън знаеше как се облича всеки от тях (Робин Чеймбърс се обличаше официално и винаги носеше костюм и вратовръзка). Той знаеше каква музика харесва всеки от тях (Питър Слоун беше луд по кънтри енд уестърн), каква храна предпочита (Джим Крофорд мразеше карфиол), по какъв тип жени си пада (Виктор Грант харесваше брюнетки) и какви филми обича (Крейг Мадън можеше всяка вечер да гледа „Пея под дъжда“) и…
Кой, по дяволите, беше Бюканън? Много важно беше Бюканън и неговите шефове винаги да мислят за него от гледна точка на последното му име. Безпристрастно. Обективно. След осем години, в които се беше превъплъщавал… грешка, самият той се беше превръщал — в стотици хора, Бюканън нямаше представа как да се превъплъти в самия себе си. Какви говорни особености имаше? Имаше ли нещо характерно в походката му? Какви бяха предпочитанията му по отношение на дрехите, храната, музиката? Беше ли набожен? Имаше ли някакво хоби? Любими градове? Какво му се отдаваше с лекота?
Господи, толкова дълго време беше прекарал под чужди имена, с чужди самоличности, че не знаеше кой е Бюканън. Не искаше да знае кой е Бюканън. Беше се озовал в капан между ролята на Виктор Грант, който беше мъртъв, и Дон Колтън, за когото знаеше твърде малко. Нямаше накъде да се обърне, нямаше какво да му помогне да избере кого да бъде. Чувстваше се парализиран.
В този миг инстинктът за самосъхранение заработи. Седнал сковано в тихата тъмна стая, той чу шум — прещракването на ключа в бравата на входната врата. Част от съзнанието му го накара да излезе от вцепенението, в което беше изпаднал. Тялото му вече не беше студено и безчувствено. Летаргията го напусна, прогонена от адреналина.
Дръжката на вратата изскърца. Докато някой, застанал във външния коридор, бавно отваряше вратата и в стаята блесна светлината на флуоресцентните лампи, Бюканън вече беше станал от дивана. Той се хвърли наляво и изчезна в мрака на спалнята. До слуха му достигна металическо проскърцване, когато човекът отвън извади ключа от ключалката. После чу тихо изщракване — човекът внимателно беше затворил вратата. Ушите му доловиха шум от предпазливи стъпки по килима.
Той се стегна.
— Бюканън? — гласът беше познат. Той принадлежеше на пълния мъж, който се представяше като Алън. — Бюканън?
Изтръпнал, Бюканън не искаше да отговаря на това име. Въпреки това излезе от прикритието си, като се опитваше да остане отчасти в сянка.
Алън се обърна. По лицето му беше изписана смесица от тревога и изненада.
— Не смяташ ли, че трябваше да почукаш? — попита Бюканън.
— Ами… — Алън неловко прокара дясната си ръка в кафявото си карирано спортно сако — помислих си, че може да спиш и…
— И реши да се настаниш като у дома си, докато се събудя?
— Не — каза Алън. — Не точно.
— Тогава какво точно?
Мъжът пред него обикновено беше самоуверен, почти безцеремонен, но сега поведението му не беше типично за него. Какво ставаше?
— Просто си помислих, че не е лошо да проверя дали си добре.
— И защо да не съм?
— Ти… ъ… беше разстроен в колата и…
— Да? И какво?
— Нищо. Аз просто… Май сбърках.
Бюканън излезе от тъмната спалня. Докато го приближаваше, забеляза как Алън крадешком и малко нервно погледна към тавана в насрещния десен ъгъл.
А-ха, помисли си Бюканън. Значи апартаментът не само се подслушва, а и се наблюдава.
Със скрити камери. С миниатюрен обектив.
Предишният ден, когато Бюканън пристигна, той изпита облекчение, че най-сетне е намерил подслон. Нямаше причина да подозира намеренията на шефовете си и затова реши, че не е необходимо да проверява апартамента за скрити микрофони и камери. По-късно, вечерта, след разговора с Алън, той се беше разтревожил, обзет от мисли за картичката, за неочаквания отзвук от живот, който беше водил преди шест години. Не му беше хрумнало да провери апартамента. Какъв смисъл щеше да има? Ако не се смяташе мъжът, който се представяше за Алън, той нямаше с кого другиго да разговаря, и следователно — нямаше какво да се подслушва.
Но видео наблюдението беше друго нещо. При това много по-сериозно.
Нещо у мен така ги е. притеснило, че са решили в никакъв случай да не ме изпускат от ОЧИ. НО какво? Какво би могло да ги притесни?
Като начало това, че през целия следобед и част от вечерта бях изпаднал в кататония. Сигурно съм изплашил до смърт онзи, който ме наблюдава, помисли си Бюканън. Изпратили са Алън да провери дали не съм рухнал психически. Като гледам как Алън не престава да опипва спортното си сако, след като насиних ръката му тази сутрин, той вероятно се пита дали съм толкова разстроен, че да се наложи да извади пистолета си.
А през това време камерите предават всяко мое движение.
Но Алън не иска да разбера това.
Бюканън изведнъж почувства облекчение. Усещането, че се намира на сцена, му даде мотивацията, от която се нуждаеше, за да изиграе собствената си роля.
— Аз почуках — каза Алън. — Предполагам, че не си чул. Тъй като не можеш да напускаш апартамента, зачудих се дали не ти се е случило нещо.
Сега, след като беше измислил правдоподобно оправдание, Алън сякаш се поуспокои. С все по- нарастваща увереност той махна с ръка.
— Тази рана на главата ти. Може би отново си се ударил? Може би си се подхлъзнал в банята или нещо подобно. Затова реших да вляза и да проверя. Доста често изслушвам доклади на полеви агенти тук, така че винаги имам ключ.
— Май трябва да се чувствам поласкан, че си се притеснил за мен.
— Ти не си от хората, с които човек може лесно да се разбере — Алън разтри десния си лакът. — Но аз си върша работата и се грижа за онези, които са ми поверени.
— Слушай — каза Бюканън. — Това, което се случи в колата сутринта… Съжалявам.
Алън сви рамене.
— Доста неща ми се струпаха на главата напоследък. Предполагам, трудно ми е да свикна, че напрежението вече го няма — продължи Бюканън.
Алън отново сви рамене.
— Разбирам. Понякога полевите агенти продължават да усещат напрежението, въпреки, че нямат причини за това.
— И като заговорихме за…
— Какво?
— Напрежение…
Бюканън го почувства в корема си. Той посочи към банята, влезе, затвори вратата и се облекчи.
Предположи, че в банята, също като в останалите стаи на апартамента има камера с миниатюрен обектив, скрита в някоя от стените. Но за него нямаше никакво значение дали го наблюдават, докато уринира. Дори и да беше почувствал неудобство, никога не би си позволил да го покаже.
И дори да не беше усетил тежест в пикочния мехур, той пак щеше да отиде в банята.
Като начин за заблуда.
Защото искаше да прекара известно време сам. Защото му трябваше време да помисли.
„Ето картичката, която никога не съм си мислила, че ще изпратя. Надявам се, че обещанието ти беше искрено. Същото място и време като последния път. Разчитам на теб. МОЛЯ ТЕ.“
