Никарагуа, бяха, също като него облечени в цивилни дрехи. Освен това също като Бюканън те действаха под фалшиви самоличности, които не позволяваха да се установи връзката им с американската армия.
Поради факта, че Ню Орлиънс и Маями бяха двата града, най-често свързвани с тайната помощ за Контрите, журналистите проявяваха голям интерес към частните фирми, които изпращаха самолети в страните от Латинска Америка. Самолет, който по план трябваше да достави най-обикновени стоки в Ел Салвадор, Хондурас или Коста Рика, можеше да спре нелегално в Никарагуа и да стовари там хора вместо оборудване. Всеки журналист, успял да докаже подобно незаконно участие на американските военни в бойните действия, щеше неминуемо да се превърне в кандидат за наградата Пулицър. Ето защо Бюканън трябваше изключително грижливо да разработи убедително прикритие за себе си. Един от похватите му беше да поиска от шефовете си да му осигурят съпруга, жена, която да участва в бизнеса на съпруга си, която обича да лети и владее испански. В идеалния случай тя трябваше да бъде от латиноамерикански произход и поради тази причина нямаше да привлича внимание, ако придружаваше мъжа си по време на честите му полети до Латинска Америка. Намерението на Бюканън беше да измами любопитните журналисти и да ги накара да си мислят, че по никакъв начин не е свързан със събитията в Никарагуа. Кой мъж, щяха да си помислят те, можеше да бъде толкова коравосърдечен, че да вкара съзнателно съпругата си в зоната на бойните действия?
Съпругата, която шефовете му бяха осигурили, беше наистина от латиноамерикански произход. Енергична, привлекателна жена на име Хуана Мендес, тя беше двадесет и пет годишна. Родителите й бяха мексиканци, получили американско поданство. Сержант от армейското разузнаване, тя беше израсла в Сан Антонио, Тексас, роден град на героя на Бюканън Питър Ланг, както твърдеше самият той. Бюканън беше прекарал няколко седмици в Сан Антонио преди началото на задачата, за да се запознае с града, в случай, че някой реши да провери легендата му и се опита да го накара да каже неща за Сан Антонио. Постоянното присъствие на Хуана щеше да затрудни всеки, решил да му задава въпроси за Сан Антонио. Ако не знаеше отговора, ако започнеше да се колебае, Хуана щеше да отговори вместо него.
Тази задача беше една от най-дългите за Бюканън. Тя беше продължила четири месеца. През това време той и Хуана бяха живели заедно в малък апартамент на втория етаж на старомодна, обшита с дъски сграда с богато украсени перила от ковано желязо и приятен, пълен с цветя двор на улица „Дюмен“ във Френския квартал. И двамата с Хуана си даваха сметка за опасността да установят емоционална близост с конспиративен партньор. Бяха се опитвали да гледат на жестовете на привързаност, които проявяваха на публични места, чисто професионално. Бяха правили всичко възможно да не се влияят от принудително наложената им физическа близост, от това, че се хранеха заедно, че заедно даваха дрехите си за пране, че използваха една и съща баня, че спяха в една и съща спалня. До края не си позволиха сексуален контакт. И двамата притежаваха завидна самодисциплина. -Но можеха и да не се въздържат, защото резултатът беше същият. Сексуалната близост представляваше само част — много често малка част, а понякога изобщо не представляваше част — от един успешен брак. През четирите месеца, които бяха прекарали заедно, Бюканън и Хуана толкова дълбоко се бяха вживели в ролите си, че най-накрая с известно неудобство признаха един на друг, че наистина се чувстват като семейна двойка. Нощем, докато се вслушваше в тихото й дишане на сън, той се чувстваше опиянен от нейното ухание. То му напомняше за канела.
Споделеният стрес създава силна спойка между хората. Веднъж, по време на една престрелка в Никарагуа, Бюканън така и нямаше да успее да стигне до самолета си и да се приготви за излитане от примитивната писта в джунглата, ако Хуана не беше го прикривала с автомат. През прозрачния капак на кабината, докато самолетът бавно завиваше, той беше наблюдавал как Хуана тича от джунглата към вратата за пътници, която беше отворил. Тя се беше обърнала към храстите, беше изстрелял един откос с нейния М–16, а след това беше продължила напред. Посипалите се от джунглата куршуми бяха разорали земята пред нея. Тя се беше обърнала и отново беше стреляла. Форсирайки двигателите, той беше успял да заеме позиция за излитане, а след това беше вдигнал собствения си М–16, за да стреля през люка и да й осигури прикритие. Няколко куршума се бяха забили в корпуса на самолета. Когато тя влетя през люка, той беше освободил спирачките и самолетът беше поел по неравната поляна. Щом се настани на седалката, тя се беше подпряла на отворения люк и беше изстреляла още няколко откоса по джунглата. Когато пълнителят й свърши, тя беше взела неговия автомат и също го беше изпразнила. После се беше вкопчила за колана на седалката, за да не падне и се беше засмяла, а самолетът беше подскочил два пъти и рязко се беше извисил нагоре, докосвайки върховете на дърветата.
Да разчиташ на някого за живота си, те кара да изпитваш близост към този човек. Бюканън беше изпитвал това чувство в компанията на мъже. Но по време на тази четири месечна задача за пръв път го беше изпитал с жена и накрая той се беше оказал по-добър актьор, отколкото му се искаше, защото се влюби в нея.
Не трябваше да го прави. Той се бореше отчаяно със себе си, за да потисне това чувство. Въпреки всичко не успя да го стори. Независимо от огромното изкушение те не нарушиха професионалната етика и не си позволиха да влязат в интимни отношения. Но нарушиха друго правило, това, което ги предупреждаваше да не смесват ролите си с действителността, въпреки че Бюканън не вярваше в него. Силата му на актьор се криеше точно в това, че смесваше ролите си с действителността. Докато се превъплъщаваше в някоя личност, тази личност беше действителна.
Една вечер, докато Бюканън гледаше телевизия, Хуана се беше върнала от покупки. Тревогата, изписана по лицето й, го беше накарала да се намръщи.
— Добре ли си? — загрижен, той беше отишъл при нея. — Да не ти се е случило нещо навън?
Тя сякаш не чу въпроса му. Сложи торбата на пода и започна да вади покупките. В този момент той разбра, че покупките не я интересуват. Хуана беше втренчила поглед в една рекламна диплянка за джазов концерт, която някой й беше дал на улицата. Тя я извади от торбата и щом Бюканън видя малкото кръстче в десния горен ъгъл, разбра на какво се дължеше тревогата й. Човекът, който й беше дал диплянката, беше тяхната свръзка. Малкото кръстче, изписано с флумастер, беше сигнал да прекратят операцията.
Предстоеше да им възложат нова задача.
В този момент Бюканън беше усетил необичайно силно близостта на Хуана, на нейното кръгло лице, на гладката й мургава кожа и на очертаните от блузата й твърди гърди. Беше му се приискало да я прегърне, но професионалната дисциплина не му позволи да направи това.
Обикновено жизнерадостен, този път гласът й беше прозвучал разстроено.
— Предполагам, през цялото време съм си давала сметка, че накрая ще ни възложат нови задачи — тя беше преглътнала. — Нищо не е вечно, нали?
— Правилно — мрачно беше отговорил той.
— Как… Мислиш ли, че пак ще работим заедно?
— Не знам.
Хуана беше кимнала замислено.
— Почти никога не се случва.
— Да — Хуана отново беше преглътнала.
През нощта преди да си заминат от Ню Орлиънс двамата бяха излезли на разходка из Френския квартал. Беше празникът на Вси Светии и старата част на града беше много по-пъстра и празнична от обикновено. Хората носеха маскарадни костюми, като много от тях изобразяваха скелети. Тълпата танцуваше, пееше и пиеше по тесните улички. През отворените врати отекваха джазови мелодии — някои меланхолични, други весели — които се сливаха, носеха се край перилата от ковано желязо над тълпата и се издигаха към отраженията на градските светлини в небето.
О, когато светците маршируват…
Разходката на Бюканън и Хуана беше завършила в Кафе дьо Монд, на улица „Декатюр“ близо до площад „Джаксън“. Прочутият ресторант на открито се славеше със своя специалитет — кафе с мляко и пържен сладкиш с плодова плънка, поръсен с пудра захар. Мястото беше препълнено, много от костюмираните посетители имаха нужда от кофеин и въглехидрати, за да преодолеят въздействието на алкохола, който бяха поели, преди да продължат веселбата. Равнодушни към празничната атмосфера, Бюканън и Хуана търпеливо бяха изчакали реда си. Октомврийската нощ беше мека, във въздуха витаеше обещание за дъжд, а от Мисисипи подухваше приятен бриз. Най-сетне един от сервитьорите ги отведе до масата им и взе поръчката. Те бяха хвърлили поглед към развеселената тълпа, бяха се почувствали не на място, неловко смълчани и накрая бяха започнали да обсъждат темата, която до този момент бяха избягвали. Бюканън не
