се, наистина сте използвали тези имена. И много други. Но
Мускулите на Бюканън сякаш се сковаха и той спря пред вратата на вагон-ресторанта. Без да показва обзелото го напрежение, той се обърна, като забеляза с облекчение, че масите в този край на вагона бяха празни. Бюканън се престори на искрено раздразнен.
— Какво трябва да направя, за да се избавя от вас?
— Да се избавите от мен? Надявам се, че това е образно казано.
— Не знам какво…
Тя вдигна натъпканата книжна торба.
— Гладна съм. Не можах да ви открия във влака, така че започнах да чакам кога ще се появите във вагон-ресторанта. После се притесних, че може би сте взели нещо за ядене със себе си. На всеки половин час трябваше да давам на келнера по десет долара, за да ми позволи да продължа да ви чакам без да поръчвам. След още десетина минути в ресторанта нямаше да остане никой и той щеше да ме помоли да си тръгна. Слава Богу, че се появихте.
— Разбира се — каза Бюканън. — Слава Богу!
Той видя как сервитьорът приближава към тях по пътеката между масите.
— Ето, заповядайте сандвичите и бирата — мъжът и подаде още една книжна торба.
— Благодаря. Колко ви дължа? — Тя му плати, като добави и бакшиш.
После тя и Бюканън отново останаха сами.
— Е, какво ще кажете? — зелените очи на жената продължаваха да проблясват закачливо. — Поне ще хапнете нещо. Тъй като не можах да ви открия във втора класа, предполагам, че сте се настанили в спално купе. Защо не…?
— Ако наистина използвам всички тези имена, както твърдите, сигурно съм замесен в нещо твърде съмнително.
— Опитвам се да не съдя хората.
— Но какъв съм аз? Мафиот? Таен агент? Няма ли да ви е страх да останете сама с мен?
— Кой казва, че съм сама? Нима наистина си мислите, че ще се впусна в подобно начинание без да си осигуря помощ?
— Не ми казвайте, че сте с онези двама типа в онзи край на вагона, които току-що приключиха с кафето си — заяви Бюканън. — Те си тръгват, при това в обратна посока. Струва ми се, че с вас няма никой.
— Който и да е с мен, няма да допусне да го видите.
— Да, разбира се, точно така.
— Също както и аз допускам, че ако някой ви следи, няма да допусне да го забележите.
— Откъде-накъде някой ще следи мен? — Бюканън изведнъж се запита, дали не го следят. — Това определено е най-невероятното… Добре. Гладен съм. Имам чувството, че няма да ме оставите на мира. Хайде да хапнем.
Той отвори вратата на вагон-ресторанта. Тракането на колелата стана по-силно.
— Но ви предупреждавам.
— Какво? — тя се стегна.
— Никак не съм лесен.
— Какво съвпадение — жената пое след него.
Като се престори, че не забелязва подозрението й, когато заключи вратата, Бюканън вдигна малката масичка, монтирана на стената в купето, и я закрепи със скобата. После изпразни книжните торби и подреди съдържанието им върху масичката, като взе сандвичите с говеждо, тъй като не знаеше дали тя не е сложила нещо в сандвичите със салата от пиле, докато го беше чакала и отвори две бутилки бира.
През цялото време тя остана права в тясното купе. Бюканън твърде осезателно чувстваше близостта й.
Той й подаде бутилка бира, отхапа от сандвича и седна от едната страна на масичката.
— Мислите, че знаете името ми. Всъщност, според вас аз имам няколко. А как е вашето?
Тя седна срещу него, като отметна назад кичур червена коса. Червилото й беше със същия цвят.
— Холи Маккой.
— И казвате, че сте репортер? — Бюканън отпи от бирата си, като забеляза, че тя не беше докоснала своята. Беше замислена. Може би очаква да изпия и четирите бутилки и се надява, че бирата ще ми развърже езика. — В кой вестник?
— Във „Вашингтон поуст“.
— Често чета този вестник. Но мисля, че никога не съм виждал името ви под някое заглавие.
— Аз съм нова.
— А-ха.
— Това ще бъде първата ми статия.
— А-ха.
— За „Поуст“. Преди това водех рубрика в „Ел Ей Таймс“.
— А-ха — Бюканън преглътна част от сандвича. Печеното говеждо не беше лошо — малко сухо, но майонезата и марулята компенсираха това. Той отпи още бира. — Мислех, че сте гладна. Нищо не хапвате.
Когато тя се насили да хапне от салатата, той продължи:
— И какво е това интервю, за което споменахте? И всички тези предполагаеми имена, които използвам… Казах ви, аз съм Питър Ланг.
Бюканън съжаляваше за това. Беше допуснал грешка. Когато жената го беше предизвикала във вагон- ресторанта, той беше отговорил с името на героя, върху чиято роля се беше съсредоточил в момента. Беше объркал самоличностите си. Нямаше никакви документи на името на Питър Ланг. Трябваше да поправи тази грешка.
— Искам да ви призная нещо — каза той. — Излъгах ви. Заявихте, че ще ме оставите на мира, ако не успеете да познаете как се казвам. Така че, когато ме нарекохте с истинското ми име, реших да се престоря на някой друг, като се надявах, че ще си отидете.
— Само че не го направих.
— В такъв случай мога да бъда честен — той остави бутилката бира, бръкна в задния си джоб, извади портфейла си и й показа шофьорската си книжка. — Името ми е Брендън Бюканън. Съкратено — Брен. Въпреки че никой не се е обръщал така към мен от доста време. Откъде разбрахте?
— Вие служите в армията.
— Отново познахте. Повтарям, откъде разбрахте? Не вярвам това да ви засяга, но аз съм капитан от Специалните части. Поделението ми се намира във форт Браг. В момента съм в отпуск, отивам в Ню Орлиънс. Досега не съм ходил там. Та така. Да не би да си падате по войници? Прав ли съм?
Тя наклони глава, движение, което подчерта елегантната й шия.
— Така да се каже.
— Е, щом ще говорите, защо не се изразявате по-ясно? — каза Бюканън. — Хайде да приключваме. Все още не сте ми казали откъде знаете името ми. Държах се като добро момче. За какво е цялата тази работа?
— Слушайте внимателно. Искам да ви кажа няколко кодови названия — заяви тя.
— Кодови названия? Дявол да го вземе… — Бюканън раздразнено махна с ръка.
— Кажете ми дали означават нещо за вас. Оперативна тактическа група сто и шестдесет. „Морски пръски“. Управление за разузнавателна поддръжка „Жълт плод“.
Господи, помисли си Бюканън, без да показва колко е смутен.
— Никога не съм ги чувал — поклати глава той и отпи от бирата.
— Не ви вярвам!
— Слушайте, госпожице…
— Успокойте се. Хапнете си сандвич — каза тя. — Ще ви разкажа една история.
Операция „Орлов нокът“. На 24 април 1980 година военният антитерористичен отряд, известен като
