Или може би картичката беше събудила нещо в него? Той беше потискал спомените си за нея също така, както беше потискал мислите за самия себе си. А сега…
Може би не трябваше да я пускам да си отиде. Може би трябваше…
Не, помисли си той. Миналото е капан. Не задълбавай в него. Очевидно то не ти носи нищо добро, щом изпадаш в кататония. Това, което чувстваш, е елементарна грешка. В предишните си роли си оставил толкова много недовършени неща, толкова хора, които си харесвал повече или най-малко. Но никога досега не си се връщал назад. Внимавай!
Но аз не съм обичал тези хора. Защо е изпратила картичката? Каква опасност я грози?
Оперативните ти ръководители ще се побъркат, ако знаят какво си мислиш.
Проблемът е в това, че си я спомням толкова ясно.
Освен това, аз обещах.
Не, каза му един предупредителен глас. Не ти. Питър Ланг обеща.
Точно така. А сега аз съм Питър Ланг.
Наистина имах пред вид това, което казах. Аз обещах.
Благодарен на усещането за глад, което го изтръгна от мислите му, Бюканън-Ланг отключи купето, огледа полюшващия се коридор, не видя никой и тъкмо се канеше да излезе, когато му хрумна, че не може да има доверие на простата ключалка на купето. Той взе със себе си малката пътническа чанта, в която бяха паспортът и пистолетът и се отправи към вагон-ресторанта.
Той се намираше през три вагона и когато влезе, установи, че е почти празен. Няколко пътника пиеха кафе, сервитьорите прибираха мръсните чинии от масите. Лампите на тавана се отразяваха в прозорците и правеха помещението да изглежда необичайно светло, като скриваха всичко в мрака навън.
Бюканън потърка челото си, за да облекчи болката и се отправи към най-близкия сервитьор.
Мъжът, който изглеждаше уморен, очакваше въпроса му.
— Съжалявам, сър. Затворено е. Закуската започва в шест сутринта.
— Боя се, че задрямах и се успах. Умирам от глад. Не можете ли да ми дадете нещо, за да не стърже стомахът ми цяла нощ? — Бюканън дискретно му подаде десет долара.
— Да, сър. Разбирам проблема ви. Ще видя какво мога да направя. Може би няколко сандвичи със студено говеждо, които да вземете със себе си.
— Звучи ми добре.
— И може би бутилка сода.
— По-добре бира.
— Е — каза някакъв глас зад Бюканън. — Бира нямам. Но за всеки случай реших да се подготвя и взех няколко сандвича.
Като внимаваше да не показва изненадата си, Бюканън се застави да изчака малко преди да се обърне бавно към жената, чийто глас беше чул. Когато я видя, още по-твърдо реши да не показва колко е изненадан. Защото определено беше изненадан.
Жената имаше дълга, поразително червена коса. Наближаваше тридесетте. С атлетична фигура. Високо чело. Чудесни скули. Черти на манекенка.
Той познаваше тази жена. Най-малко — беше я виждал преди. Първият път беше облечена с бежови панталони и жълта блуза. Това беше станало в Мексико. Тя го снимаше пред затвора в Мерида.
Вторият път носеше джинси и дънкова риза. Това беше станало близо до пристан 66 във Форт Лодърдейл. Снимаше го, когато беше спрял моторницата си до Големия Боб Бейли в канала.
Този път беше облечена с кафяви поплинени панталони и дълго яке в маскировъчен цвят с многобройни джобове, някои от които бяха пълни. Приличаше на реклама от каталога на „Края на Земята“. На лявото й рамо беше преметнат калъф на фотоапарат. Единственият детайл, който не пасваше на образа от „Края на Земята“, беше натъпканата книжна торба в дясната й ръка.
С лявата тя прибави десет долара към онези, които Бюканън вече беше дал на сервитьора.
— Благодаря ви — тя се усмихна. — Вече си мислех, че моят приятел няма да се появи. Благодаря за търпението ви.
— Няма проблеми, мадам — сервитьорът прибра парите в джоба си. — Ако има нещо друго…
— Нищо, благодаря ви.
Щом сервитьорът отново започна да прибира мръсните чинии от масите, жената отново насочи вниманието си към Бюканън.
— Надявам се, че не съжалявате за онези сандвичи със студено говеждо, които той спомена. Моите са със салата от пиле.
— Извинете? — попита Бюканън.
— Пиле.
— Не исках да… Познаваме ли се?
— И питате след всичко, което преживяхме заедно? — в зелените очи на жена проблесна весело пламъче.
— Госпожо, не съм в подходящо настроение. Сигурен съм, че във влака има много други мъже, които…
— Добре, щом настоявате, ще си поиграем. Познаваме ли се? — Тя се замисли. — Да. Така да се каже. Можете да кажете, че се познаваме, макар че, никога не сме се срещали — тя изглеждаше искрено развеселена.
— Не искам да бъда груб.
— За мен това няма никакво значение. Свикнала съм.
— Очевидно сте пили твърде много.
— Нито капчица. Но ми се иска да си бях пийнала. Отегчих се да чакам тук толкова дълго. Въпреки че, като си помисля… — тя се обърна към сервитьора. — Две бири звучи чудесно. Смятате ли, че ще можете да ни ги донесете?
— Разбира се, мадам. Нещо друго?
— Нека бъдат четири. Освен това можете да добавите онези сандвичи с говеждо. Имам чувството, че ми предстои дълга нощ.
— Тогава кафе, може би…?
— Не. Бирите са достатъчни — каза тя.
Щом сервитьорът се отдалечи, тя отново се обърна към Бюканън.
— Освен ако не искате кафе.
— Това, което искам да знам е какво, по дяволите, си мислите, че правите? — каза Бюканън.
— Искам да ви интервюирам.
— Какво?
— Аз съм репортер.
— Поздравления. И какво общо има това с мен?
— Искам да се обзаложа с вас.
Бюканън поклати глава.
— Това е абсурдно — той понечи да си тръгне.
— Не, наистина. Обзалагам се, че мога да позная как се казвате.
— При едно обзалагане човек печели или губи нещо. Не виждам аз какво ще спечеля или…
— Ако не успя да позная името ви, ще ви оставя на мира.
Бюканън обмисли предложението й.
— Добре — въздъхна той. — Каквото й да е, само да ме оставите на мира. — Как е името ми?
— Бюканън.
— Сгрешихте. Казвам се Питър Ланг — той отново понечи да си тръгне.
— Докажете го!
— Не е нужно да доказвам нищо. Търпението ми свърши — Бюканън продължи да се отдалечава.
Тя тръгна след него.
— Слушайте, исках да направя това насаме, но щом предпочитате да ви създам трудности, ваша работа. Името ви не е Питър Ланг, както не е и Джим Крофорд, Ед Потър, Виктор Грант и Дон Колтън. Вие, разбира
