скандал беше разкрил тайна, водена от Белия дом война в Никарагуа. Тъй като за наемането на Хасенфус били използвани посредници, ЦРУ успя убедително да отрече връзката си с него. Независимо от това вниманието на Конгреса и медиите към ЦРУ можеше да доведе до катастрофални за Управлението резултати.
— Бюканън никога няма да проговори — каза полковникът. — Той никога няма да наруши правилата за сигурност.
— Най-вероятно някой на времето е казал същото и за Хасенфус, когато са го наели — поклати глава Алън.
— Никога няма да се стигне до там — заяви полковникът. — Аз вече реших. Отстранявам Бюканън от активна служба. Ще го изтеглим бавно, без излишни сътресения за него. Или може би ще се съгласи да стане инструктор. Но дните му на полеви агент под прикритие свършиха.
— Утре, когато го заведа за нова компютърна томография…
— Накъде биеш?
— Искам да го обработят с натриев амитал и след това да го разпитам за картичката — каза Алън.
— Не!
— Но…
— Не! — повтори полковникът. — Той е мой агент и знам как ще реагира, ако използваме наркотични вещества, за да го разпитаме. Ще се почувства заплашен, обиден, предаден. Тогава наистина ще възникне проблем. Най-бързият начин да накараме един човек да се откаже от лоялността си към нас е да се отнесем с него така, сякаш не е лоялен.
— В такъв случай настоявам поне да бъде поставен под наблюдение — каза Алън. — Има нещо у него, което ме притеснява. Непрестанно мисля за тази картичка.
— Да бъде поставен под наблюдение? — Полковникът сви рамене и се обърна към телевизионните монитори, на които се виждаше Бюканън, отпуснат на дивана, стиснал здраво очи, сякаш измъчван от силно главоболие, притиснал чашата с бърбън към челото си. — За мен това не е проблем. В края на краищата вече правим точно това.
Озовал се в безтегловност, но без да осъзнава това, Бюканън не беше обърнал внимание, че го наричат с истинското му име, когато пълният мъж с кафявото карирано спортно сако го беше разпитвал предишната вечер. Но веднага щом мъжът му обясни какво беше направил, веднага щом си даде сметка, че се намира в неустановено положение между две самоличности, той започна да изпитва огромно смущение от името си. Бюканън толкова майсторски се превъплъщаваше в ролите си, че през изминалите осем години рядко беше мислил за себе си като Бюканън. Това просто щеше да бъде несъвместимо с различните му фалшиви самоличности. Той не само играеше тези роли. Той се превръщаше в тези хора. Трябваше да го прави. И най-малката слабост в превъплъщенията му щеше неминуемо да доведе до неговата смърт. През по- голямата част от времето Бюканън напълно беше изтрил от съзнанието си истинското си име, така че, ако някой решеше да го изпита и да го извика, той нямаше да се обърне. Навикът нямаше нищо общо с това. Името просто щеше да принадлежи на някой непознат човек.
Но сега, докато пълният мъж, който се представяше като Алън, го караше към болницата за поредната компютърна томография, Бюканън настръхваше вътрешно всеки път, когато придружителят му се обръщаше към него с истинското му име, нещо, което пълният мъж правеше често, очевидно съвсем преднамерено. Бюканън се чувстваше така, както се беше чувствал, когато за първи път беше поканил момиче на танц, или когато за първи път беше чул гласа си, записан на магнетофонна лента, или когато за първи път се беше любил. Но докато съмненията и учудването, които беше изпитвал при тези преживявания бяха положителни емоции, неудобството, което чувстваше, когато се обръщаха към него със собственото му име, го караше да изпитва страх. Той се чувстваше беззащитен, уязвим, застрашен.
Не ме наричай така, мислено се обръщаше към Алън той. Ако някои хора разберат кой всъщност съм аз, те ще ме убият. Веднага.
Във Феърфакс, Вирджиния, в частната медицинска клиника, която вероятно се намираше под контрола на шефовете му, той отново се изнерви, потръпвайки вътрешно, когато лекарят, който го преглеждаше, всеки път го наречеше с истинското му име.
Господи, те не са си направили труда да ми осигурят дори минимална фалшива самоличност, помисли си Бюканън. Нито дори някакво най-обикновено име, като Джон Доу, например. Нямаше да са ми необходими документи. Някакъв произволен псевдоним специално за прегледа щеше да свърши работа. Но истинското ми име е записано в болничния картон който лекарят държи. Разбирам, че са искали да запазят в тайна псевдонима Дон Колтън. Но нямаше нужда да го използвам. Можех да се нарека всякак. По този начин, щом името ми е свързано с компютърната томография, ако някой направи проверка, веднага ще установи връзката между мен и компютърната томография на_ Виктор Грант._ Докторът остави снимката, която разглеждаше.
— Добри новини. Отокът е спаднал значително, господин Бюканън.
Ако ме нарече така още веднъж….
— И няма признаци за неврологични поражения. Треперенето на дясната ви ръка е спряло. Отдавам този симптом на травма, причинена от раната в рамото ви.
— А главоболието ми?
— Главоболието след контузия може да продължи доста време. Това не ме притеснява.
— Разбира се, след като не мъчи вас.
Лекарят не реагира на този опит за шега.
— Мога да ви изпиша нещо за болката, ако искате.
— Нещо с етикетче, на което пише: „Не шофирайте и не използвайте тежки механични съоръжения, докато взимате това лекарство“?
— Точно така.
— Благодаря, но ще продължа да взимам аспирин.
— Както желаете. Елате след седмица — това се пада на втори ноември, за да ви прегледам отново. А през това време внимавайте да не си ударите отново главата. Обадете ми се, ако имате някакви проблеми.
Проблеми? — помисли си Бюканън. Ти не можеш да решиш проблемите, които имам.
„Ето картичката, която никога не съм си мислила, че ще изпратя.“
— Искаш ли да ми кажеш какво става? — попита Бюканън, докато се движеха по автострадата „Литъл Ривър“ от Феърфакс към Александрия. Денят беше сив, предното стъкло беше осеяно със ситни капчици октомврийски дъжд.
Мъжът, който се представяше като Алън, погледна към него, а после отново впери поглед напред, като се съсредоточи върху движението по пътя.
— Не разбирам какво имаш пред вид.
— Защо ме оставихте без прикритие?
Дъждът се усили и мъжът включи нагревателя на предното стъкло.
— Без прикритие? Какво те кара да мислиш…
Бюканън го погледна изпитателно. Мъжът включи фаровете.
— Е, не можеш да продължаваш дълго така — каза Бюканън, — за да избегнеш отговора на въпроса ми. Какво ще направиш сега? Ще включиш радиото и ще започнеш да търсиш подходяща станция, или ще отбиеш от пътя и ще започнеш да сменяш маслото?
— За какво говориш, Бюканън?
— За това. За името ми. За първи път от осем години насам хората го използват открито. Съвсем съзнателно ме разконспирирате. Защо?
— Казах ти снощи. Време е за почивка.
