— Това ли е всичко?
Бюканън сви рамене.
— Коя беше тя, Бюканън?
— Беше толкова отдавна, че дори не си спомням името й.
— Не ми казвай, че твоята прочута памет ти изневерява!
— Помня само най-важните неща. Тя не беше измежду тях.
— Защо не е написала името си?
— Беше доста ексцентрична. Поне това си спомням. Може би си е помислила, че ще бъде ефектно и загадъчно, ако изпрати картичка без подпис.
— И въпреки това, без име на картичката, име, което твърдиш, че не можеш да си спомниш. Ти знаеш кой е изпратил съобщението.
— Тя доста често правеше подобни неща. Неподписани, загадъчни бележки. Намирах ги в банята, в пижамата си, в чекмеджето за чорапи. Казах ти, беше ексцентрична. Но беше страхотна, а и никога не съм виждал толкова обработен и елегантен почерк. Тя се гордееше с това — с почерка си.
— Но какво означава това?
— Проклет да съм, ако знам. Може да е била дрогирана, когато го е писала. Или пък толкова се е старала съобщението да изглежда ефектно, та не си е дала сметка, че нищо няма да разбера.
Пълният мъж се навъси още повече.
— И ей така, след цели шест години, е решила да ти пише.
— Няма друго обяснение — каза Бюканън. — Защото точно това е станало. Дори не се е сетила да си напише адреса. Така обичаше да действа — импулсивно.
— Каква е тази работа със „същото място и време като последния път“?
— Нямам никаква представа.
Агентът не помръдна. Той продължи да гледа изпитателно Бюканън, сякаш се опитваше да го накара да почувства такова неудобство, че да прояви някакъв признак на слабост.
Бюканън отвърна на погледа му.
След тридесетина секунди Алън въздъхна и протегна ръка към Бюканън да му върне картичката. После я пъхна в хартиената торба заедно със списанията, каталозите и рекламните брошури, сложи торбата в металното си куфарче и го заключи.
— Е, скоро пак ще си поговорим, Бюканън — каза той и се изправи.
— Почакай малко!
— Някакъв проблем ли има? — попита мъжът. — Или може би си забравил да ми кажеш нещо?
— Да. Какво става с новата ми самоличност?
— Нова самоличност?
— Шофьорската книжка и кредитната карта, всички документи за Дон Колтън.
Мъжът се намръщи.
— Сигурно си останал с погрешно впечатление. Няма да получиш нова самоличност.
— Как?
— Няма да ти трябва. Наемът, таксата за телефона и другите сметки се плащат по пощата от една от организациите, които използваме за прикритие. Тук има достатъчно храна, така че няма да ти трябва чекова книжка, за да пазаруваш от супермаркета, нито пък ще ти е необходима кредитна карта, за да отидеш на ресторант. И тъй като искаме да бъдеш наблизо, няма да ти трябват документи, за да наемеш кола.
— А дрехи? Трябва ми кредитна карта, за да подменя нещата, които изоставих във Форт Лодърдейл. Това, което е в гардероба, ми е твърде малко.
— В спалнята има сив памучен анцуг. Достатъчно голям е и засега ще ти свърши работа. Когато дойда, за да те откарам в болницата за компютърната томография, ще ти донеса още някои неща.
— Това ли е всичко? Оставяш ме без документи, с които да мога да докажа легендата си?
— Бюканън, ние
Бюканън присви очи.
— Да, ясно ми е.
— Не искаме дори пица да си поръчваш по телефона.
— Казах, че ми е ясно! Освен това, как бих могъл да си поръчам пица? Почти не са ми останали пари.
— Добре — мъжът взе куфарчето си и се запъти към вратата.
— Значи оставам в безтегловност?
Мъжът продължи да върви.
— Докато не преценим до каква степен сме успели да ограничим пораженията в Канкун, Мерида и Форт Лодърдейл. Преди малко ми каза, че ще поискаш почивка, ако прецениш, че имаш нужда от такава. Каза, че никой не отказва отпуск — мъжът стигна до вратата, отключи я и погледна към Бюканън. — Е, сега си в отпуск. Доста време си работил под прикритие. Осем години.
— Ами ако не искам почивка?
Мъжът хвана дръжката на вратата.
— Странно, Бюканън.
— Какво?
— Казаха ми, че си истински фанатик по отношение на самоличностите, които използваш.
— Точно така.
— Като актьор, който работи по метода на Станиславски. Измисляш си подробна история за героите си. Обличаш се, храниш се, а понякога дори вървиш така, както смяташ, че би вървял определен човек. Осигуряваш на всеки от тях строга индивидуалност.
— Отново си прав. Вживявам се в ролите си, иначе няма да оцелея.
— Разбира се. Работата е там, че ми казаха, че си готов едва ли не да откъснеш главата на всеки, който се обърне към теб с истинското ти име. Но аз току-що го направих, а всъщност, откакто дойдох, го направих няколко пъти. Трябваше да настояваш да те наричам Дон Колтън.
— В това няма нищо странно. Докато не получа документи за самоличност и биографични данни за Дон Колтън, не мога да се превъплатя в него. Просто нямам самоличност, в която да се вживея.
— Е, в такъв случай бих очаквал от теб да настояваш да те наричам Виктор Грант.
— Как бих могъл?
— Не разбирам.
— Невъзможно е да ме наричаш Виктор Грант. Нямаше да реагирам на това име.
— Защо?
— Защото Виктор Грант е мъртъв.
Внезапно Бюканън почувства отново студени тръпки, когато разбра значението на това, което току-що беше казал.
Мъжът, който се представяше като Алън, също го разбра много добре.
— Както каза, в момента си в безтегловност — той натисна дръжката и отвори вратата. — Стой тук. Пак ще ти се обадя.
Бюканън се облегна на заключената врата и започна да разтрива слепоочията си. Толкова много неща не бяха наред, че не знаеше откъде да започне да анализира.
Опитай се да започнеш с това — защо го излъга за паспорта и защо не му каза, че имаш оръжие.
Не исках да ги загубя. Не ми вдъхна доверие.
Е, в това отношение се оказа прав. Каквото и да беше този разговор, той не беше доклад за изпълнението на задачата ти. Той не поиска да му разкажеш за това, което си направил. И не ти даде нови
