документи за самоличност. Остави те в безтегловност. Повече приличаше на разпит, само дето не ти зададе други въпроси, освен за…
Картичката.
Бюканън отиде до бар-плота в кухнята, наля си още бърбън и сложи лед в чашата. Отпи голяма глътка и усети как мускулите на лицето му се изопват от напрежение.
Картичката.
Да, паспортът не беше единственото нещо, за което излъга. Какво толкова има? Защо не му каза истината?
Защото прояви твърде голям интерес.
Момент — миналата седмица пристига пощенска картичка за човек, който не е съществувал, който не си бил през последните шест години. Как искаш това да остане незабелязано? Естествено, те искат да разберат какво, по дяволите, става. Нещо от отдавна забравеното ти минало, нещо, което може да представлява заплаха за операцията, нещо, което касае и теб. Защо не му каза?
Защото не съм сигурен. Ако знаех, какво става, може би щях да му кажа.
Глупости! Истината е, че си уплашен.
Хайде, бе!
Да. Объркан и уплашен. През цялото това време не си помислял за нея. Заставил си се да не мислиш за нея. А сега, изведнъж, хоп, тя отново е в мислите ти, а ти не знаеш как да се справиш с това. Ала поне едно нещо е сигурно — не искаш те да имат нищо общо с нея.
Бюканън се взря в чашата с бърбън, завладян от силно вълнение.
„Ето картичката, която никога не съм си мислила, че ще изпратя.“
Тя беше побесняла онази нощ, когато реши, че не иска повече да го вижда. Беше му казала да не си прави труда да я търси отново, че ако изобщо някога има нужда от него, ще му изпрати една шибана пощенска картичка.
„Надявам се, че обещанието ти беше искрено.“
Той й беше казал, че независимо от времето и разстоянието между тях, тя само трябваше да го помоли и той ще дойде.
„Същото място и време като последния път.“
Той добре помнеше датата на раздялата им, заради това, което ставаше тогава около тях, заради костюмите, заради музиката — 31 октомври, денят на Вси Светии. Наближаваше полунощ, а мястото беше „Кафе дьо Монд“ в Ню Орлиънс.
„Разчитам на теб. МОЛЯ ТЕ.“
С главни букви? Все едно да беше казала, че го моли на колене.
Това не беше присъщо за нея.
Тя беше в опасност.
Той продължи да се взира в чашата с бърбън и си представи напрежението, което беше чувствала, докато е надписвала картичката. Може би е имала на разположение само няколко секунди, за да напише съобщението, да го сведе до най-важното и да се надява, че той ще го разбере, въпреки че не го беше подписала.
Тя не иска никой освен мен да знае къде ще бъде и кога.
Тя е ужасена.
Мъжът, който се представяше като Алън, излезе от апартамента на Бюканън, чу прещракването на ключалката и пое по зеления мокет на силно осветения бетонен коридор. Беше доволен, че никой не излезе от съседните апартаменти и не го видя. Също като Бюканън той подмина асансьора и пое по пожарното стълбище — възможността някой да го срещне беше много малка. Но за разлика от Бюканън, който щеше да се запъти надолу, към улицата, пълният, късо подстриган мъж с кафявото карирано спортно сако пое към горната площадка, дочу гласове, изчака на стълбите, докато асансьорът заглуши гласовете, а после тръгна бързо по коридора и стигна до вратата на апартамента, който се намираше точно над този на Бюканън. Почука два пъти, изчака, почука още два пъти, чу как някой отключи и бързо влезе вътре.
Апартаментът беше слабо осветен и той не можеше да види кой присъства и какво е обзавеждането. Това не би могъл да види и човек, който случайно минаваше по коридора, докато вратата преди миг се беше открехнала. Но в същия момент, в който вратата се затвори зад гърба му, той чу изщракването на ключ и дневната на апартамента се изпълни със светлина. Дебели, спуснати завеси не позволяваха на никой отвън да види светлината.
В стаята имаше пет човека. Очевидно тук командваше високият, строен мъж със сурови черти и късо подстригана посивяла коса. Въпреки че носеше цивилен син делови костюм, той имаше стойката на военен и когато бяха насаме с него, хората му никога не се обръщаха към него по име, а го наричаха „полковник“.
Следващият по ранг беше по-млад мъж, около четиридесетгодишен, не толкова висок, по-мускулест. Той носеше светлокафяви панталони и кафяв блейзър. Майор Пътнам.
До него седеше около тридесетгодишна пищна блондинка с изпъната От бюста й блуза. Капитан Уелър.
Охраната се състоеше от двама цивилно облечени мъже, единият от които го беше пуснал да влезе, а после отново беше заключил вратата. Двамата мъже от охраната го бяха видели за последен път малко преди това, когато се канеше да слезе до апартамента на Бюканън, ето защо този път не поискаха от него да се легитимира. Всъщност, те едва му кимнаха, преди отново да насочат вниманието си към вратата.
Полковникът, капитанът и майорът също не му обърнаха внимание. След като погледнаха към него, те отново насочиха погледи към редицата телевизионни екрани и различните черно-бели изображения от апартамента на Бюканън. Върху дълга маса бяха наредени видеокасетофони, които работеха и записваха всичко, което се случваше във всяка стая от апартамента на Бюканън. На друга маса се намираха няколко ролкови магнетофона, които също бяха включени. Като се изключеха единствения диван и двата стола, избутани до стената, стаята беше изцяло оборудвана с електронна апаратура. Не беше никак чудно, че полковникът беше изгасил осветлението, когато охраната беше отворила вратата към коридора — той не искаше никой да види какво има вътре.
Мъжът, който се представяше като Алън, остави куфарчето си до кутия с понички и кафе-машината върху плота между кухнята и всекидневната. Нямаше пепелници — полковникът не позволяваше тук да се пуши. Нямаше и смачкани салфетки, остатъци от храна и използвани чаши от стиропор — полковникът държеше командният център да бъде абсолютно чист и подреден.
— Какво направи след като си тръгнах? — попита Алън. Въпросът беше насочен към всеки, който си направеше труда да отговори (което не винаги ставаше). Като единствен цивилен в апартамента, той не се чувстваше задължен да използва военни звания. Всъщност, пренебрежителното отношение на хората от Специални операции към Управлението беше започнало дяволски да го изморява.
След известно мълчание жената, капитан Уелър, отговори без да го погледне, като продължаваше да се взира в телевизионните екрани.
— Облегна се на вратата. Разтри си главата. Сигурно има главоболие. Влезе в кухнята. Наля си още бърбън.
— Още? — с неодобрение попита Алън.
Осъдителният му тон накара вторият по ранг, майор Пътнам, да се обърне към него.
— Това няма никакво значение извън конкретната ситуация. Алкохолът е едно от оръжията му. Използва го, за да обезоръжи хората, с които се среща. Ако не поддържа поносимостта си към него той е също толкова уязвим, колкото ако не поддържа уменията си за ръкопашен бой.
— Не бях чувал подобно нещо досега — скептично каза Алън. — Ако беше един от моите хора, щях да се разтревожа. От друга страна пък, още от самото начало нищо в тази организация не беше конвенционално, нали така?
Сега се обърна полковникът.
— Няма нужда от подобно снизходително отношение.
— В никакъв случай. Просто исках да подчертая, че има нужда от контрол.
