— Трябваше да оставя документите в колата, когато я бутнах във водата във Форт Лодърдейл… за да могат властите да идентифицират шофьора, след като не успеят да открият трупа му… и да решат, че Виктор Грант е мъртъв.
— Всичко? Оставил си всичко?
— Шофьорската книжка. Кредитната карта. Картата за социалната осигуровка. Всичко. Трябваше да ги оставя в портфейла в якето, за да не ги отнесе течението. Наложи се да оставя всичко. Иначе полицията щеше да се усъмни, ако беше открила само шофьорска книжка.
— А паспорта, Бюканън? Говоря за паспорта. Не е трябвало да оставяш паспорта. Знаеш, че това е документът, на който най-много държим. Всеки човек с малко ум в главата може да се сдобие с фалшива шофьорска книжка. На кого му пука, дори и полицията да я намери? Но фалшив паспорт, първокласен фалшив паспорт, дявол да го вземе… Нещо повече, не разбираш ли, че бланката за паспорта е взета от Държавния департамент. Ако някой експерт от полицията изследва паспорта, ще възникнат куп въпроси, на които хората от Департамента няма да могат да отговорят. След което е твърде вероятно да започнат да задават въпроси на нас.
— Трябваше да го оставя — излъга Бюканън.
Всъщност, паспортът се намираше в спалнята, в малката пътническа чанта, която беше купил заедно с комплекта тоалетни принадлежности и няколко чифта резервно бельо, преди да отпътува от Флорида. В пътническата чанта се намираше и пистолетът, който Джак Дойл му беше дал. Бюканън нямаше намерение да казва на този мъж и за пистолета.
Той продължи:
— Ако властите направят пълно разследване на Виктор Грант, ще установят, че съм бил в Мексико. Ще установят, че там съм си показвал паспорта. След което ще се запитат: „А къде е той сега?“. Ще разполагат с портфейла ми. Ще разполагат и с куфара ми — оставих го в багажника на колата. Ще разполагат с всички вещи на Виктор Грант. С изключение на трупа му и на паспорта му? Не можех да допусна това. Един кадърен детектив може да реши, че Виктор Грант е инсценирал смъртта си, после е изчезнал с паспорта си, единственият документ, който ще му бъде необходим, ако иска да се измъкне от страната. Но тъй като оставих паспорта в якето, заедно с портфейла, това няма да събуди подозрението на властите.
— Умно, Бюканън — каза пълният мъж. — Само че има един проблем.
— О?
— Полицията не е открила паспорта.
— Това означава, че течението го е отнесло.
— А портфейла?
— Портфейлът беше по-тежък. Откъде да знам какво се е случило? Заповедите ми бяха да направя така, че Виктор Грант да изчезне. Направих го по най-добрия възможен за мен начин.
Пълният мъж го погледна изпитателно.
— Да не би липсващият паспорт да е накарал ченгетата да се усъмнят, че нещо не е наред? — попита Бюканън.
Пълният мъж продължи да го гледа изпитателно.
— Ще трябва да подпишеш този документ и да обясниш, че не можеш да предадеш паспорта.
— Както кажеш — отговори Бюканън. Той подписа документа и му го върна, след което Алън го прибра в куфарчето си.
— Следващата задача — пълният мъж бързо, макар и с неудоволствие разтвори една книжна торба и изсипа съдържанието й върху масичката за кафе.
Бюканън погледна към купчината списания, каталози, рекламни брошури на видео клубове и музикални магазини и останалите пощенски пратки. Те бяха адресирани до няколко души — Ричард Дана, Робърт Чеймбърс, Крейг Мадън и Брайън Макдоналд — последните псевдоними, които Бюканън беше използвал преди да стане Ед Потър в Мексико.
— Да почистим къщата — каза пълният мъж.
Бюканън кимна. За по-голяма убедителност при всяка една от многобройните самоличности той трябваше да разполага с доста повече неща освен съответните фалшиви документи. Като поща, например. Не беше естествено хората да не получават поща. Трябваше да се плащат сметки. Трябваше да се получават писма. Списания — хората се абонираха за множество списания. Ако някой твърдеше, че се казва Брайън Макдоналд и получаваше списание, адресирано на това име, списанието се превръщаше в още едно доказателство, че човекът е този, за когото се представя. Така че Бюканън винаги се абонираше за списания под съответното име, когато очакваше да прекара на дадено място по-дълго време. Но също както създаваше индивидуални особености за всяка от ролите, които му се налагаше да играе, така и списанията трябваше да съвпадат с вкусовете на всеки от героите му. Ричард Дана беше абониран за „Ранър’с Уърлд“. Робърт Чеймбърс харесваше „Гурме“. Крейг Мадън беше луд на тема филми и получаваше „Премиър“. Брайън Макдоналд обичаше „Кар енд Драйвър“. Тъй като списанията често продаваха списъците на абонатите си на компании за каталожна търговия, скоро различните герои на Бюканън започваха да получават каталози за нещата, които по всяка вероятност ги интересуваха и тази допълнителна поща спомагаше за постигане на още по-голяма убедителност на ролите, които играеше.
В края на краищата обаче Бюканън получаваше нова задача и заминаваше, като се отказваше от старата си самоличност и приемаше нова. На теория предишната самоличност вече не съществуваше. Въпреки това, макар че Бюканън вземаше мерки да преустанови получаването на поща на старите си адреси, неизменно се случваше да се получат някои пратки. За да разсее излишните съмнения, той винаги оставяше на хазяите адрес за препращане на кореспонденцията. Това беше известно сред професионалните кръгове като „адрес за удобство“ — сигурна, дискретна фирма, обикновено частна пощенска агенция, която не можеше по никакъв начин да бъде свързана с шефовете на Бюканън.
— Има ли нещо тук, което заслужава специално внимание? — попита пълният мъж, който се представяше като Алън. — Нещо, което си пропуснал да уредиш навреме? Трябва да знаем, преди да унищожим тези неща.
Бюканън прегледа пощенските пратки.
— Не. Списанията са за изхвърляне. Каталозите също. Тези търговски рекламни проспекти са точно това, което ги наричат — боклук. Това…
Той усети как по гърба му пробягват студени тръпки, когато вдигна една пощенска картичка.
— Адресирана е до Питър Ланг. Не съм използвал това име от шест години. Къде, по дяволите, се е губила толкова време?
— Никъде. Виж печата на марката. Някой я е изпратил от Балтимор… Миналата седмица.
— Миналата седмица? — Бюканън почувства как изстива. — Кой би искал да се свърже с Питър Ланг след шест години? Кой би могъл да си спомни за него? Кой би си направил труда…
— Точно това искаме да знаем — каза Алън. В хладния му поглед се четеше заплаха. — И защо картичка? Защо не писмо? И как разбираш това съобщение?
Разтревожен, Бюканън го прочете внимателно. То беше написано на ръка, с черно мастило, буквите бяха дребни, с тънки линии, богато украсени, но прецизно изписани.
Женски почерк. Нямаше име.
Пет изречения, някои недовършени, на пръв поглед без всякакъв смисъл.
Но не и за Бюканън. Нямаше нужда от подпис, за да разбере кой беше изпратил картичката. Защото тя несъмнено си беше дала сметка, че доста хора, особено шефовете на Бюканън, вече щяха да са прочели съобщението. Той се възхити на начина, по който беше кодирала посланието си.
Ето картичката, която никога не съм си мислила, че ще изпратя. Надявам се, че обещанието ти беше искрено. Същото място и време като последния път. Разчитам на теб. МОЛЯ ТЕ.
Бюканън прочете съобщението няколко пъти, после погледна към пълния мъж, който го наблюдаваше навъсено.
— Е? — така наречения Алън се навъси още повече.
— Една жена, която ме познаваше, когато се представях за Питър Ланг — спокойно отвърна Бюканън. — Трябваше ми за прикритие.
