— По-тихо — каза Макинтайър. — Може да те чуе.
Макинтайър беше прав, изведнъж осъзна Джена. Въпреки целия шум от машините и работниците тя беше достатъчно близо до вратата и думите й можеха да се чуят в помещението.
Но по същата логика…
Вратата не прилепваше плътно към грубо скованата рамка. Тя се беше отворила леко след като Дръмонд я беше затворил и от време на време до слуха на Джена долитаха изблиците на дрезгавия му глас.
— Намерете жената. Ако Делгадо научи, че тя не ни съдейства… по дяволите. Всичко… Намерете я. Използвайте всички възможни средства. Не ме интересува какво трябва да… Убийте го, ако…
В този миг гласът му секна и Джена бързо се отдалечи от вратата, като отиде при Макинтайър. Въпреки че й се гадеше, тя се опита да изглежда така, сякаш беше съвестна служителка, която търпеливо чака работодателя си.
Дръмонд рязко отвори вратата и наперено излезе навън. Въпреки слънцето, което се отразяваше в гъстата му побеляла коса и очилата му, старецът изглеждаше обхванат от мрачно настроение. Той тъкмо се канеше да поднови словесните си нападки по адрес на Джена, когато забеляза нещо вляво, което за миг сякаш повдигна духа му.
Джена проследи поглед му и видя Реймънд. Беше облечен в маскировъчни дрехи и с пушка през рамо поемаше към джунглата. Дори от разстояние си личеше, че е обхванат от радостна възбуда.
В този момент треперливият, властен глас на Дръмонд я сепна и я накара да насочи вниманието си към него.
— Всичко това — заяви той, като махна с ръка. — Твърде много си се придържала към действителността в картата си, твърде прилежно си отразявала всичко. Не мога да допусна мексиканските власти да разберат истинските мащаби и огромно значение на това находище. Картата ти трябва да го представи като нещо малко и незначително, което не заслужава кой знае какво внимание; нещо, чиято загуба няма да е от значение.
Дръмонд посочи към величествените храмове, към дворците, по чиито стени бяха изсечени безброй йероглифи, към огромната терасовидна пирамида, където гигантски змийски глави пазеха подстъпите към широките, високи стълби, които водеха към върха й от всички страни.
— Защото до десет дни, считано от днес, очаквам всичко това да бъде изравнено със земята. Чуваш ли, Макинтайър? — той гневно изгледа главния отговорник. — Знаеше какви са заповедите. Беше наясно с графика. Използвай булдозери. Използвай бойни чукове. Използвай динамит. Ако трябва, използвай и ноктите си. След десет дни, считано от днес, очаквам оборудването да бъде инсталирано и всичко това да го няма. Изравнете го със земята. Разпръснете останките. Извозете ги с камиони. Изхвърлете ги в скалните пукнатини. Ако трябва, изнесете ги с хеликоптери. Не ме интересува как ще го направите. Искам да го няма!
6.
Конспиративната квартира се намираше на третия етаж, поредният апартамент в поредния огромен комплекс, където Бюканън лесно можеше да се смеси с останалите хора без да привлича внимание. След като пристигна във Вашингтон от Флорида, той се беше обадил от монетен автомат, за да докладва на оперативния си агент, както беше правил и от различни спирки по маршрута на Амтрак. Мъжки глас му каза да чака седнал на стълбите пред библиотеката на Конгреса в три часа следобед. Точно в уречения час един мъж на средна възраст, облечен със син блейзър и сиви панталони спря до него и се наведе да завърже дясната си обувка. Когато мъжът отмина, Бюканън скри малкия плик, който мъжът беше побутнал към него. Той изчака още пет минути, после влезе в библиотеката на Конгреса, отиде в мъжката тоалетна и се заключи в една от кабините, където отвори плика, извади от него ключ и прочете бележката, в която се казваше какво име ще използва. Бяха дадени някои биографични данни, адрес в Александрия и номер на апартамент. Хартията и плика съвсем не бяха обикновени. Той ги пусна в тоалетната чиния и остана, докато се разтворят напълно във водата. После отиде в читалнята на библиотеката, разгледа внимателно картата на района и видя кои от по-големите улици минаваха близо до апартамента в Александрия.
Малко преди шест часа същата вечер Бюканън слезе от едно такси на няколко пресечки от апартамента и измина останалия път пеша, като по навик използва процедурите за освобождаване от „опашка“, в случай че някой го следеше.
Името му сега беше Дон Колтън, така пишеше в бележката. Колтън работеше за списание, рекламиращо курорти по целия свят, което, предположи Бюканън, беше свързано по някакъв начин с шефовете му. Представянето му за журналист в това списание беше отлично прикритие, помисли си той, защото такъв журналист по правило пътуваше много, така че на никого от съседите му нямаше да се стори необичайно, че почти не се задържа в апартамента си. Но тъй като шефовете му не бяха имали достатъчно време, за да изработят подробна легенда специално за него, Бюканън веднага предположи, че тази самоличност по всяка вероятност е временна, универсална, подходяща за всеки един от колегите му и шефовете му я използваха в непредвидени случаи.
Като Дон Колтън Бюканън беше в режим на изчакване, преди да го изпратят Бог знае къде и като Бог знае кой.
Той подмина асансьора и се качи до третия етаж по пожарното стълбище. Тъй като повечето хора предпочитаха асансьорите, вероятността да срещне някого по стълбите беше твърде малка. Бюканън стигна до бетонен коридор с флуоресцентни лампи по тавана. Както се беше надявал, наоколо не се виждаше никой, тъй като обитателите вече се бяха прибрали по домовете си след работа. От двете страни на коридора имаше врати на апартаменти. Докато вървеше по зеления мокет, чу иззад една от вратите да се разнася музика, а зад друга гласове. Щом стигна пред номер 327, той извади ключа, който беше получил, и влезе в апартамента.
Бюканън запали лампите, огледа комбинираната всекидневна-кухня, заключи вратата, провери какво има в шкафовете, банята и спалнята, като през цялото време избягваше прозорците, после изгаси лампите, дръпна завесите и най-накрая отново запали лампите. Едва тогава се отпусна на дивана. Беше в безопасност. Засега.
Апартаментът приличаше на хотелска стая — чист, но практичен и безличен. Един от ъглите на всекидневната беше превърнат в мини офис — с бюро, компютър, принтер и модем. Върху масичката за кафе бяха подредени няколко броя от списанието, за което се предполагаше, че работи и когато Бюканън прегледа съдържанието им, откри статии, подписани с неговия псевдоним — още едно указание, че Дон Колтън беше универсална самоличност. Очевидно списанията бяха приготвени доста преди това и не само за него, но за всеки от полевите агенти, който в момента използваше това прикритие. Дон Колтън — поне настоящият Дон Колтън — нямаше да се задържи дълго време тук.
Въпреки това Бюканън трябваше да придаде достоверност на човека, чиято роля играеше и първата му стъпка беше да се запознае със статията, която би трябвало да е излязла изпод перото му. Но тъкмо беше стигнал до средата на очерка за Таити, когато неочаквано откри, че бяха изминали два часа. Той се намръщи. Главоболието му, което не преставаше да го мъчи от момента, когато беше ударил главата си в Канкун, се усили и той с учудване си даде сметка, че ролята на журналист в списание за реклама на курорти вече не го вълнува. Изморен, той се изправи, отиде в кухнята, която беше отделена от всекидневната само с един бар-плот и си наля от бутилката с бърбън, която се намираше до хладилника, заедно с бутилка джин и бутилка ром. После си сложи лед и се поколеба какво да направи първо — да се изкъпе, или да отвори консерва чили, която беше открил в един от шкафовете. Утре трябваше да реши какво да направи по въпроса с чистите дрехи. Онези, които беше видял в гардероба в спалнята, му бяха твърди малки. Но той не можеше да напусне апартамента без да уговори процедура за връзка с шефовете си, така че те да знаят как да го открият. В този момент телефонът иззвъня.
Звукът го стресна.
Той се извърна към дневната, втренчил поглед в апарата, който се намираше върху малка масичка до дивана. Телефонът отново иззвъня. Бюканън отпи от бърбъна, като изчака нервите му да се отпуснат. Телефонът иззвъня за трети път. Мразеше телефоните. Намръщен, той се отправи към всекидневната и
