вдигна слушалката преди телефонът да иззвъни за четвърти път.
— Ало — той се опита гласът му да прозвучи естествено.
— Дон! — възкликна жизнерадостен мъжки глас. — Аз съм, Алън! Не бях сигурен дали вече си се върнал. Как си, дявол да те вземе?
— Добре — каза Бюканън. — Чудесно.
— Добре ли мина командировката?
— Най-вече последната част.
— Да, в картичките, които ми изпрати, беше споменал, че в началото си имал проблеми. Нищо страшно, надявам се?
— Нищо страшно! — повтори Бюканън.
— Страхотно! Слушай, приятелю, знам, че е късно, но не си спомням откога не съм те виждал. Какво ще кажеш? Вечерял ли си? Искаш ли да се видим?
— Не — отговори Бюканън. — Още не съм вечерял.
— Е, ами да намина тогава, а?
— Ами да, защо не?
— Чудесно, Дон. Нямам търпение да те видя. След петнадесет минути съм при теб. Помисли къде искаш да похапнем.
— В някой ресторант, където е тъмно и не много претъпкано. Може би с пианист.
— Четеш ми мислите, Дон, направо ми четеш мислите!
— До скоро — Бюканън остави слушалката и започна да разтрива слепоочията си. Репликата на мъжа за пощенските картички и неговата собствена реплика за пианиста бяха двете части на опознавателната парола в случай, че се свържеха с него. Така пишеше в бележката, която беше унищожил в библиотеката на Конгреса. Скоро отново трябваше да докладва и да отговаря на въпроси, свързани с изпълнението на последната му задача.
Беше изгубил представа за кой пореден път ще прави това. Главата продължаваше да го боли. Помисли си, че трябва да измие лицето си, но първо отпи от чашата с бърбън.
Петнадесет минути по-късно, точно по график, на вратата се позвъни. Бюканън погледна през шпионката и видя около четиридесет годишен късо подстриган пълен мъж с кафяво карирано спортно сако. Гласът, който беше чул по телефона, не му беше познат, затова Бюканън не се изненада, че никога не е виждал този мъж, при положение, че гласът по телефона беше негов. Независимо от това Бюканън се беше надявал, че ще дойде някой от оперативните агенти, с които беше работил преди. Бяха му се събрали твърде много промени.
Бюканън предпазливо отвори вратата. Все пак не можеше да бъде сигурен, че точно това е човекът, който щеше да установи контакт с него. Но мъжът веднага разсея подозренията му, като заговори със същия жизнерадостен тон, който Бюканън беше чул преди това.
— Дон, изглеждаш страхотно. В картичките не споменаваш, че си свалил някой и друг килограм.
— Храната не ми понесе. Влизай, Алън. Мислех си, че не ми се ходи на ресторант. Нямам настроение да слушам пианист.
— Както кажеш — мъжът, който преди малко се беше представил като Алън, несъмнено псевдоним, внесе в апартамента метално куфарче и изчака, докато Бюканън заключи вратата. После поведението му рязко се промени, сякаш беше актьор, който е изоставили ролята си щом е слязъл от сцената. Държанието му стана делово.
— Днес следобед проверихме апартамента. Няма бръмбари. Как се чувстваш?
Бюканън сви рамене. Истината беше, че се чувстваше изтощен, но беше обучен да не проявява признаци на слабост.
— Раната ти зараства ли добре? — попита мъжът.
— Инфекцията изчезна.
— Чудесно — отсече мъжът. — А как е главата ти? Казаха ми, че си я ударил…
— Глупава случайност — каза Бюканън.
— В доклада, който получих, се споменава за контузия.
Бюканън кимна.
— И фрактура на черепа — продължи мъжът.
Бюканън отново кимна. От движението главоболието му се усили.
— Импресивна фрактура на черепа. Малка частица кост отвътре е притиснала мозъка, на това се дължи контузията. Самата кост не е счупена. Не е кой знае колко сериозно. Прекарах една нощ под наблюдение в болницата във Форт Лодърдейл. После лекарят ме освободи. Нямаше да ме пусне, ако…
Пълният мъж, който се представяше като Алън, седна на дивана без да сваля погледа си от Бюканън.
— Така пише в доклада. В него пише още, че ти предстои още един преглед, още една компютърна томография, за да се види дали отокът на мозъка ти е спаднал.
— Щях ли да вървя насам-натам, ако мозъкът ми е все още отекъл?
— Не знам — мъжът продължаваше да гледа Бюканън изпитателно. — Щеше ли? Вие, агентите от Специални операции имате особен начин на мислене. Считате, че за вас няма невъзможни неща. Проблеми, които биха затруднили обикновен човек, на вас не ви правят никакво впечатление.
— Не е така. Винаги поставям на първо място мисията. Ако преценя, че раната пречи на способността ми да изпълня мисията, ще съобщя веднага.
— Похвално. А ако си помислиш, че имаш нужда от почивка, също ли ще го кажеш?
— Разбира се. Кой отказва отпуск!
Мъжът не каза нищо, просто седеше и продължаваше да го гледа изпитателно.
За да смени темата, а и за да задоволи любопитството си, Бюканън попита:
— Какво стана във Форт Лодърдейл след като заминах? Всички ли останаха доволни от начина, по който се развиха събитията? Успяха ли да намерят снимките?
Мъжът наведе очи, нагласи комбинацията за ключалката на куфарчето и го отвори.
— Не знам нищо за това — каза сухо той и извади една папка. — Трябва да попълним някои документи.
Разтревожен, Бюканън седна срещу него. Инстинктите му го притесняваха. Може би това се дължеше на умората или беше последица от преживяното напрежение. Каквато и да беше причината, нещо в поведението на мъжа караше Бюканън да се чувства неловко.
Това не се дължеше на факта, че мъжът се държеше рязко. През осемте години, откакто работеше под прикритие, Бюканън беше работил с най-различни оперативни агенти, някои от които се държаха по начин, който веднага би ги дисквалифицирал от някое състезание по популярност. Но работата не изискваше от тях да се държат така, че да се харесат. Работата изискваше от тях да обмислят нещата в най-малки подробности и често нямаше време за излишна учтивост. Освен това не беше разумно да установяваш близки отношения с човек, когото по всяка вероятност едва ли някога ще видиш отново.
Опитът, натрупан през годините, беше научил Бюканън на това, и то не винаги безболезнено. В многобройните фалшиви самоличности, под които беше работил, от време на време му се беше случвало да се привърже към някого… Към Джак и Синди Дойл, например. Колкото и да се пазеше от това, то понякога се случваше и караше Бюканън да чувства някаква празнота, след като му се наложеше да замине. Ето защо на него не би трябвало да му направи някакво впечатление, че този оперативен агент желае да изслуша доклада му и да зададе въпросите си обективно, без всякакви емоции.
Но не беше това. Не това караше Бюканън да се чувства неловко. Беше нещо друго и най-доброто, което можеше да направи в момента, беше да го припише на преживяването с Бейли, на инстинкт, който го предупреждаваше да бъде изключително предпазлив.
— Ето подписана от мен приемателна разписка — каза пълният мъж, който се представяше като Алън. — А сега ми дай документите за самоличност на Виктор Грант.
В този момент Бюканън внезапно реши. Той нямаше доверие на този човек.
— Не са у мен.
— Как? — мъжът вдигна поглед от разписката.
