— Той не чака — отговори Джена. — Дявол да го вземе, я го виж. Вече е излязъл от хеликоптера. Ще стигне преди нас в главния офис. Чувам, че всяка сутрин плувал по три километра.
— Да, старото копеле сигурно има повече енергия от нас двамата — промърмори Макинтайър, докато Джена сгъваше топографската карта и я пъхаше под мишницата си.
Двамата се запътиха бързо към най-масивната постройка в лагера — едноетажна сграда от дървени трупи, в която се намираха жизненоважните запаси — храна, гориво, муниции, динамит — неща, които трябваше да бъдат предпазени от атмосферните условия, от скитащи наоколо животни и особено от хората. В сградата се намираше и административния център, където Макинтайър държеше документите за проекта, поддържаше радиовръзка с работодателя си и провеждаше ежедневните оперативки с различните бригадири.
Джена се оказа права. Когато наближиха постройката, видяха, че Алистър Дръмонд вече беше стигнал преди тях.
Никой не знаеше на колко години е точно, но се носеха слухове, че скоро е прехвърлил осемдесетте, въпреки че като се изключеха сбръчканите му по старчески ръце, изглеждаше двадесетина години по-млад. Кожата на лицето му беше неестествено изпъната от многобройни козметични операции.
Всъщност, слуховете бяха в основата на славата на Дръмонд. На каква сума възлизаше натрупаното от него богатство? Какво беше влиянието му върху премиера на Китай? Каква беше ролята му в Арабското нефтено ембарго през 1973 година? Каква беше ролята му в оръжейния скандал Иран-Контри. Дали в средата на живота си наистина е имал сексуални връзки с Ингрид Бергман, Марлене Дитрих и Мерилин Монро? И напоследък, какви бяха отношенията му с често придружаваната от него оперна дива Мария Томес? Разведен шест пъти, прекарващ повече дни в годината в собствения си самолет, отколкото в именията, които притежаваше в единадесет държави по света, насочил усилията на фармацевтичната част от финансовата си империя към изследването на СПИН, в състояние да се похвали, че се обръща на малко име към всеки руски, британски и американски президент от 1940 година насам, Алистър Дръмонд излагаше на показ комбинация от нечуван успех и безсрамна самореклама, превърнала го в митична фигура сред галерията от световноизвестни личности. Слуховете и загадките около него го превръщаха в смесица от противоречия, които можеха да се тълкуват по най-различен начин. Неговото обвързване с изследването на СПИН, например. Дали причината за това беше чисто хуманна, или го привличаше възможността за безмерни печалби? Или и двете? Личността му представляваше една невероятна загадка и по тази причина всеки, имал възможността да се срещне с него, никога не забравяше това преживяване, независимо дали по време на срещата се беше поддал на внимателно пресметнатия му чар или станал жертва на безскрупулно манипулиране от негова страна.
Аз със сигурност няма да го забравя, помисли си Джена, както и със сигурност няма да забравя настоящата си работа.
По време на събеседването за проекта, Дръмонд беше огледал преценяващо русата й, с цвят на мед коса, високите й, стегнати гърди, стройните й, също така стегнати бедра и с дрезгавия си глас, който беше накарал нервите й да се разтреперят, й беше предложил работата така, сякаш й правеше сексуално предложение. Може би наистина беше сексуално предложение, може би за Дръмонд всички хора, които работеха за него, бяха един вид проститутки.
Но скъпо платени проститутки, помисли си Джена. Въпреки че той беше най-студенокръвният и гаден кучи син, когото беше срещала през живота си, Дръмонд несъмнено беше и най-щедрият. Заплатата й за този проект се равняваше на сбора от заплатите й за предишните десет години. Тъй като този проект беше отвратителен, тя нямаше намерение да продаде професионалната си душа за няколко гроша.
Когато тя и Макинтайър влязоха в сградата с пръстен под, погледът на Джена веднага се насочи към Дръмонд, който, заобиколен от група бригадири, вече ги засипваше с въпроси и бълваше заповеди. Той толкова бързо беше поел нещата в свои ръце, че въпреки вълнения си костюм на тънко синьо райе, ушит в Англия и който рязко се открояваше сред потните, изцапани със засъхнала пръст и измачкани работни дрехи на бригадирите, изглеждаше съвсем на място, в стихията си. За разлика от него русокосият, добре облечен мъж, застанал до Дръмонд, изглеждаше твърде резервиран и очевидно се чувстваше съвсем не на място в тези примитивни условия. Името му беше Реймънд и студеното пламъче в погледа му предупреди Джена да не вярва, че приятните черти на лицето му отразяват истинския му характер. Тя подозираше, че Реймънд се чувства в стихията си единствено когато причинява болка.
Мили Боже, в какво се забърках?
— Не! — каза Дръмонд на един от бригадирите с треперлив, но властен глас. — Не! Знаехте какви са правилата преди да се съгласите да ви наемем. Подписахте документ, с който се задължавате да спазвате определени условия. Нито вие, нито някой член на бригадата ви може да напуска лагера при каквито и да било обстоятелства преди завършването на работата. Плащам щедро на всички, за да работите седем дена в седмицата и очаквам да получа от вас максимума за парите си. Да доведете тук жени? Глупости! Достъпът на външни хора в лагера е забранен. Позволение да използвате радиостанцията за лични разговори? В никакъв случай! Това, което става тук, е моя работа и аз не искам работниците ви да разказват за нея на външни хора. Знаете колко държа на поверителността. Лагерът е отцепен във всяко едно отношение. Никога повече не повдигайте тази тема.
Дръмонд презрително се обърна с гръб към групата и забеляза Джена и Макинтайър, които стояха на прага на отворената врата.
— Добре, искам да поговоря и с двама ви — той даде знак на Реймънд да изведе бригадирите навън, после махна на Джена и Макинтайър да приближат. — Открихте ли го?
Джена и Макинтайър сведоха очи.
— Не знам защо си направих труда да ви питам — каза Дръмонд. — Ако го бяхте открили, тези идиоти нямаше да престанат да бръщолевят истерично за това. Нямаше да могат да се сдържат. Което означава, че все още нищо не подозират — продължи Дръмонд. — Вярно ли е?
Макинтайър се изкашля, за да прочисти гърлото си.
— Да. Вярно е.
Реймънд, който беше извел бригадирите навън, влезе в постройката, затвори вратата, облегна се на нея, скръсти ръце и започна студено да оглежда Джена и тя почувства безочливия му поглед върху себе си.
— Не съм доволен, никак не съм доволен — каза Дръмонд. — Дадох ви цялата необходима информация. Задачата не може да е толкова трудна. На практика разполагате с подробни указания какво да правите. Но вие все още не сте го открили.
Макинтайър промърмори нещо.
— Какво? — гневно го погледна Дръмонд. — По дяволите, човече, говори по-високо. Мърморенето няма да ме накара да си помисля, че ушите ми изневеряват.
— Не исках да…
— Не се извинявай! Мразя да ми хленчат. Може би затова не си успял да си свършиш работата. Защото не си достатъчно мъж, за да я ръководиш както трябва.
— Указанията не бяха толкова подробни, както твърдите — прекъсна го Джена.
— О? — Старецът се извърна към нея. — Ти поне не мрънкаш под носа си. Но не си спомням да съм те молил за обяснение.
— Ако ви се наложи да ме молите, това ще означава, че не съм достатъчно добър служител, не сте ли съгласен?
— Отличен отговор! — Дръмонд я огледа изпитателно. — Продължавай!
— Не бих могла да нарека неясния, и по всяка вероятност неточен превод „подробни указания“.
Дръмонд настръхна.
— Преводът не е неточен. Наех най-добрите специалисти срещу най-голямо възнаграждение да разтълкуват текста.
— Но дори и специалистите не разбират всички символи на маите.
— И ти самата си достатъчно добър специалист, за да знаеш това?
— Може би сте забравили.
— Аз не забравям нищо.
— Аз съм не само топограф — каза Джена. — Аз съм археолог-топограф. Специалността ми е да
