Той се намръщи и се обърна към Дойл.
— Трябва да свърша една работа.
— Ключовете за колата са в онова чекмедже.
— Благодаря — Бюканън раздруса ръката му.
Това беше единствената проява на чувства, която можеше да си позволи. Той прибра ключовете, вдигна куфара си, взе от плота малка червена походна хладилна кутия и кимна, когато Дойл му отвори вратата.
Деветдесет секунди по-късно той вече пътуваше с колата.
В малката червена хладилна кутия имаше пластмасова поставка с ябълка и два сандвича с наденички. В поставката под нея имаше кубчета лед. А отдолу бяха стоте хиляди долара в стодоларови банкноти.
Докато караше в мрака, Бюканън погледна към хладилната кутия на седалката до него. После провери за светлини от фарове в огледалото за обратно виждане, за да разбере дали не го следят.
Беше получил хладилната кутия с парите този следобед, докато чакаше на един светофар на път към къщата на Дойл. Парите бяха изпратени в отговор на обаждането, което беше направил от един монетен автомат веднага след като беше приключил разговора си с Бейли. Полковникът му беше казал да изчака в офиса на Дойл до три часа, а когато потегли обратно, да остави прозореца до предната седалка отворен. Докато чакаше на светофара, до него беше спрял един мотоциклетист, който пусна хладилната кутия през отворения прозорец и потегли.
Сега, с тревожно туптящо сърце, Бюканън паркира пред препълнения супермаркет на Пайн Айлънд Роуд. Под ярките неонови светлини той понесе хладилната кутия към пицарията и застана вдясно от входа.
Край него влизаха и излизаха клиенти.
Някакво момче от персонала, което разнасяше пици по домовете, рязко потегли.
Като се оглеждаше в мрака, Бюканън продължи да чака. Този път Бейли се свърза с него точно навреме.
— Вие ли се казвате Грант? — попита някакъв глас.
Бюканън се обърна към отворената врата на пицарията и видя върлинест младеж с пъпчиво лице и с бяла, изцапана със сос престилка.
— Да.
— Някакъв мъж току-що се обади вътре. Каза, че ви бил приятел и ще ми дадете пет долара, ако ви предам съобщение.
— Приятелят ми не те е излъгал — Бюканън подаде на момчето пет долара. — Какво е съобщението?
— Каза, че трябва да се срещнете с него след двадесет минути във фоайето на хотел „Тауър“.
Бюканън присви очи.
— Хотел „Тауър“? Къде се намира той?
— В източната част на булевард „Брауърд“. Близо до Виктория Парк Роуд.
Бюканън кимна и бързо се запъти към колата, като си даде сметка какво му предстои. Бейли, който се страхуваше, че ще бъде в опасност, когато се появи да получи парите, възнамеряваше да разкарва Бюканън до различни места из града, като внимателно наблюдава всяко предварително определено място за среща, за да провери дали Бюканън е дошъл сам.
Бива си ги инстинктите на Бейли, помисли си Бюканън, докато разглеждаше картата в колата, а после потегли от супермаркета към следващото място за среща. Истината беше, че един екип наистина следваше Бюканън. Задачата им беше да последват Бейли след като получеше парите, и да се опитат да установят къде държи видеокасетата, снимките и негативите, особено онези, на които Бюканън беше на яхтата заедно с полковника, майора и капитана. Полковникът изрично беше подчертал това, когато бързо беше отговорил на неговото обаждане. Снимките на Бюканън с полковника трябваше да бъдат унищожени. На всяка цена.
Докато се движеше по булевард „Брауърд“, Бюканън отново погледна в огледалото за обратно виждане, за да провери дали не го следят. Той гледаше за Бейли, не за екипа, който го следваше, защото, както знаеше, нямаше начин да ги забележи. Те си имаха начин да го следват без да поддържат визуален контакт и точно този начин правеше безпредметна предпазната тактика, която Бейли използваше. Бейли никога нямаше да забележи екипа на което и да е избрано от него място за среща. Той нямаше да ги забележи дори когато поемеха след него, след като получеше парите. Независимо от методите за измъкване, които щеше да се опита да използва, нямаше да успее да им се изплъзне.
Защото нямаше нужда да го държат под око. Всичко, което трябваше да направят, беше да наблюдават внимателно един аудиовизуален монитор и да следват насочващите сигнали, подавани от захранвания с батерии предавател, скрит в пластмасовото дъно на малката хладилна кутия, в която бяха парите.
Движението по пътищата в петък вечер беше оживено. Между блесналите фарове на автомобилите Бюканън стигна до построения от стъкло и стомана хотел „Тауър“ две минути преди уреченото време. Като каза на момчето на паркинга, че вероятно колата ще му трябва веднага, той побягна към луксозно обзаведеното фоайе, пълно с мъже и жени, облечени в смокинги и елегантни вечерни рокли, които осъдително започнаха да оглеждат джинсите му, шушляковото яке и походната хладилна кутия.
Разбира се, помисли си Бюканън. Сигурно има някакъв прием. Бейли е разбрал и се е възползвал от този факт. Иска аз и особено някой, който ме следва, веднага да привлечем вниманието на гостите към себе си. И да ни запомнят.
Свикнал да изглежда незабележим, Бюканън се почувства неловко, докато чакаше във фоайето. Той се огледа за Бейли между гостите, без да очаква да го види, като се чудеше как Бейли щеше да се свърже с него този път. Часовникът над рецепцията показваше девет и двадесет. Точно в този момент Бюканън трябваше…
— Господин Грант? — попита пиколото в униформа на хотела.
Бюканън беше забелязал ниския мъж на средна възраст, който минаваше от гост на гост във фоайето, като тихо говореше със всеки.
— Точно така.
— Един ваш приятел остави този плик за вас.
Бюканън се усамоти в един ъгъл и го отвори.
В десет без петнадесет трябва да бъдеш пред ресторанта на Шърттейл Чарли на…
В единадесет часа, след още три спирки, Бюканън пристигна в хотел „Ривърсайд“ на Лас Олас, улица, която очевидно беше местният еквивалент на Родео Драйв в Бевърли Хилс. От информацията в облицованото с теракота фоайе той научи, че хотелът е построен през 1936 година, дата, която по стандартите на Форт Лодърдейл се намираше доста далеч в миналото. Само преди няколко десетилетия този район беше представлявал пустош. Плетените мебели и камината в коралов цвят излъчваха усещане за история, независимо че от построяването на хотела не беше изминало твърде много време.
Бюканън успя да научи тези факти и да забележи тези подробности, защото Бейли не се свърза с него в определеното време. В единадесет и двадесет той все още не се беше обадил. Фоайето беше безлюдно.
— Господин Грант?
Бюканън вдигна поглед от креслото на което беше седнал, близо до остъклената врата, водеща към вътрешния двор, място, което беше избрал, защото даваше възможност да бъде видян отвън. Беше го повикала жената, която седеше зад малкото бюро на рецепцията, повдигнала въпросително вежди.
— Да.
— Търсят ви по телефона.
С хладилната кутия в ръка Бюканън отиде до рецепцията и пое слушалката от администраторката.
— Излез през задната врата, пресечи улицата, мини през портала, а после покрай басейна — указанията на Бейли бяха последвани от внезапно прозвучалия сигнал „свободно“.
Бюканън върна слушалката на администраторката, благодари й и излезе през задната врата. Когато се
