малко вратата и почука отново.
— Синди?
— Какво има? — попита изморен глас от тъмнината.
Бюканън влезе, прекоси тъмната стая и коленичи до леглото, различил смътните й очертания под чаршафа, но не й лицето й.
— Липсваше ми на вечеря.
— Бях уморена — прошепна тя. — Яхнията…
— Беше чудесна. Нямаше нужда да хабиш енергията си, за да я приготвяш. Джак и аз можехме да си поръчаме храна по телефона от някой ресторант.
— Не и в моя дом — Синди успя да произнесе натъртено думата, въпреки изтощението си.
— Е — каза Бюканън, — просто исках да знаеш, че оценявам това и да ти благодаря за всичко.
Тя се размърда бавно, очевидно обръщайки се към него.
— Това прозвуча така, сякаш… Тръгваш ли си?
— Трябва.
Тя се опита да приседне, но не успя.
— Надявам се, че не е заради мен.
— Защо мислиш така?
— Защото хората се чувстват неловко в мое присъствие, като знаят, че съм болна. Трудно им е да останат…
— Аз не се чувствам неловко — каза Бюканън. — Просто трябва да свърша някои неща. Време е да вървя и да се заема с тях.
Тя не отговори.
— Синди?
— Някак си се надявах да останеш и да правиш компания на Джак — тя пое дъх така, че Бюканън си помисли, че плаче. — Май повечето време съм или в болницата или тук, на легло. Не се страхувам за себе си, но ми е жал за Джак.
— Той много те обича.
— Знам.
— Каза ми го няколко пъти. Каза ми колко се гордее с теб, че си понасяла безброй трудности, докато е служел в армията и как си отрязала онези репортери.
Тя се засмя тихо, после изхлипа.
— Да, бях мъжко момиче. Доброто старо време. Само дето Джак постоянно отсъстваше, а сега, когато сме заедно…
— Точно така. Ти току-що сама го каза. Заедно сте. И нямате нужда от мен, да правя навалица. След няколко минути ще си тръгна.
— Вземи моята кола.
Бюканън рязко вдигна глава от изненада.
— Имам чувството, че ще ти трябва — тя докосна ръката му. — На мен определено не ми трябва. За последен път я карах преди да вляза в болницата. Вземи я. Моля те.
— Ще ти я върна, когато отседна някъде — промълви той.
— Повярвай ми, няма нужда да бързаш.
— Синди?
— Да?
— Съжалявам.
— Аз също.
Бюканън се наведе и леко я целуна по бузата. Устните му усетиха соления вкус на сълзите й.
— Пази се.
— Винаги съм се опитвала да се пазя. Така и не ми помогна. Ти се пази.
— Ще трябва — той се изправи. — Може би някога ще намина насам.
Тя не отговори.
— По-добре да те оставя да поспиш — Бюканън я помилва по лицето, после излезе от стаята и затвори вратата.
Дойл седеше на масата в кухнята и редеше пасианс. Той не вдигна поглед, когато Бюканън влезе в стаята.
— Дочух всичко.
— И?
— Благодаря. Приятелите означават много за нас. Напоследък тя няма много. Повечето се разбягаха, когато разбраха колко е болна. Дори не се сетиха да кажат на Синди това, което ти току-що ти й каза.
— Какво точно?
— Че съжаляваш — Дойл вдигна поглед от картите. — Синди е права. Мисля, че е по-добре да вземеш нейната кола вместо моя микробус. По-малко ще се набива на очи. Когато си свършиш работата, просто ми се обади откъде да я взема. Смятам, че ще имаш нужда и от това — той бръкна под масата, където, сигурно имаше скоба, защото, когато ръката му отново се появи, в нея държеше 9-милиметров пистолет Берета.
Бюканън погледна към прозорците. Щорите бяха спуснати, така че никой отвън не можеше да види оръжието. Но той все още се притесняваше от възможността в кухнята да има скрити микрофони. Вместо да отговори, той поклати глава в знак на отказ.
— Защо не? — произнесе само с устни Дойл.
Бюканън взе бележника от плота и написа:
Ами ако се наложи да го изхвърля?
Дойл взе химикалката и написа в бележника:
Взех го от един убит войник в Панама. Няма начин да разберат, че аз съм ти го дал.
Бюканън изгледа съсредоточено Дойл, после кимна. Той извади пълнителя, за да се увери, че е зареден, изтегли затвора и го пусна, за да вкара патрон в цевта, свали ударника, а после мушна оръжието под колана си, на гърба и го скри, като облече кафявото шушляково яке, което беше взел от Дойл.
Дойл го огледа внимателно.
— Направо ти лепна.
Бюканън погледна към часовника на печката — осем и двадесет и пет. Бейли трябваше да се обади след пет минути. Дойл сви рамене, сякаш искаше да каже: „Търпение!“. Тъй като и двамата се притесняваха, че кухнята може да се подслушва, никой не проговори. Дойл накъса листа от бележника, изгори парченцата в една чиния и изхвърли пепелта в мивката, като пусна водата, за да я измие, по-скоро от желание да прави нещо, отколкото да унищожи евентуална улика. После отново започна да реди пасианса, сякаш разбрал, че Бюканън има нужда да се съсредоточи, вместо да се разсейва с празни приказки.
Осем и половина. Бюканън продължи да се взира в телефона.
Изминаха пет минути.
После десет.
Кръвта отново започна да пулсира в главата на Бюканън. Най-накрая в девет без петнадесет телефонът иззвъня.
Бюканън грабна слушалката преди шумът да разбуди Синди.
— Близо до вас, на Пайн Айлънд Роуд, има малък супермаркет. На няколко пресечки от булевард „Сънрайз“ — прозвуча дрезгавият глас на Бейли.
— Знам го. Минавал съм оттам.
— Иди до пицарията. Застани отдясно на входа. В девет трябва да си там. Ела сам.
Бейли затвори преди Бюканън да успее да потвърди, че е разбрал всичко.
