и за всички тези имена, под които се подвизаваш!
— Какво да направя, за да те убедя?
— Приятелче, няма нужда за нищо да ме убеждаваш. Всичко, което трябва да направиш, е да ми платиш стоте хиляди гущера. След това, ако ме питаш, можеш да започнеш и за Наполеон да се представяш.
— Ти не си чул нито дума от това…
— Единствените думи, които искам да чуя са: „Ето ги парите ти“. Крофорд, или който и да си ти, по дяволите, ако не започнеш скоро да ги събираш, кълна се в Бога, аз сам ще се обадя на ченгетата.
— Къде се намираш?
— Нали не очакваш да ти отговоря? Когато събереш стоте хилядарки, а аз искам да ги имам до утре, тогава ще ти кажа къде се намирам.
— Трябва да се срещнем, мога да ти докажа, че грешиш.
— И как точно ще го направиш? Ще се прекръстиш и ще се надяваш да умреш? — Бейли се изсмя и този път той тръшна слушалката.
Кръвта пулсираше в главата на Бюканън и той се обърна към Дойл.
— Да, зле е.
Трябваше непрестанно да си напомня, че Бейли или някой друг можеше да е поставил микрофон в офиса. До този момент не беше казал нищо компрометиращо. Каквото и обяснение да дадеше на Дойл, то трябваше да прозвучи естествено за невинен човек като Виктор Грант.
— Онзи смотаняк, който ми навлече такава беля на главата в Мексико… Мисли си, че съм застрелял трима търговци на наркотици там. Сега се опитва да ме изнудва. Иначе, казва, щял да се обади на ченгетата.
Дойл също продължи да играе ролята си.
— Ами да го направи. Мисля, че на местните ченгета изобщо не им пука какво става в Мексико и тъй като не си направил нищо лошо, той ще изглежда като глупак. После можеш да го съдиш за изнудване.
— Не е толкова лесно.
— Защо?
Мускулите около раната на Бюканън се сгърчиха, когато изведнъж се сети за нещо. Телефонът беше иззвънял веднага щом той и Дойл влязоха в офиса. Случайно ли беше това? Господи!
Бюканън се спусна към вратата, отвори я и напрегнато огледа улицата. Някаква жена носеше торба с покупки към една моторница с кабина. Профуча кола. Подмина го някакъв човек, който бягаше за здраве. Двама механика от съседното корабче разтоварваха каси от каросерията на камион. Някакво хлапе с велосипед се втренчи в бинтованата глава на Бюканън. Едър мъж с широки рамене и късо подстригана коса — Бейли — стоеше пред една телефонна кабина и гледаше по посока на Бюканън.
Когато видя, че Бюканън го забеляза, Бейли вдигна мускулестата си дясна ръка за поздрав. След това, щом Бюканън се запъти към него, Бейли се ухили — усмивката му се виждаше дори от това разстояние — качи се в една прашна кола и потегли.
— Синди? — Дойл бързо влезе в къщата. В кухнята нямаше никой.
— Синди?
Никакъв отговор.
Дойл се обърна към Бюканън.
— Вратата беше заключена. Колата й все още е тук. Къде би могла да отиде пеша? — Дойл бързо се отправи към хола.
Бюканън остана в кухнята, загледан смръщено през прозореца към алеята за коли и към улицата.
— Синди? — дочу той от една от стаите.
Изведнъж Дойл сниши глас.
— Да не… Съжалявам, че те събудих, скъпа. Не знаех, че спиш. Когато видях, че вратата е заключена, се притесних, че нещо може…
Дойл още повече сниши глас и Бюканън не можа да чуе какво каза. Смутен, той продължи да чака, като се взираше навън.
Когато Дойл се върна в кухнята, той се облегна на хладилника и потри изпитото си лице.
— Добре ли е? — попита Бюканън.
Дойл поклати глава.
— След като сме излезли, тя повърнала. Почувствала се толкова изтощена, че решила да полегне. Спала е цял следобед.
— Някой непознат да се е обаждал по телефона или да е идвал да я притеснява тук?
— Не.
— Защо тогава вратата беше заключена?
Този въпрос сякаш смути Дойл.
— Ами, очевидно, за да е сигурна, че е в безопасност, докато спи.
— Може — каза Бюканън. — Но когато пристигнахме тук, ти се изненада, когато разбра, че вратата е заключена. Помисли си, че е отишла някъде, което значи, че Синди няма навик да заключва вратата, когато е в къщи — Бюканън отиде при него. — А това означава, че причината да заключи вратата, е че аз съм тук. Тя усеща, че нося неприятности. И е права. Аз наистина ви донесох неприятност. Мястото ми не е тук. Не можеш да се притесняваш и за мен…
Този път имаше чувството, че телефонът иззвъня много силно.
Дойл трепна стреснато.
Бюканън с жест го подкани да вдигне слушалката.
— Това е твоята къща. Ако отговоря аз, ще изглежда странно. Трябва да се преструваме, че всичко е нормално. Побързай, преди Синди…
Дойл грабна слушалката.
— Ало?… Кой се обажда? Защо го търсите?… Слушай, кучи сине. Можеше да отговори жена ми. Ако я разтревожиш, ако…
Ситуацията излиза от контрол, помисли си Бюканън. Стигнали сме до там, че ако някой слуша запис на това, което приказваме, със сигурност ще си зададе въпроса дали наистина съм този, за когото се представям.
Той рязко даде знак на Дойл да млъкне и измъкна слушалката от ръката му.
— Казах ти да престанеш!
— Крофорд, на твоето приятелче май не му издържат нервите — прозвуча гласът на Бейли. — Предполагам, защото жена му е болна, а? Лоша работа. Такова готино момиче.
Да, добре си се подготвил, помисли си Бюканън. Наблюдавал си ни. Сигурно си пристигнал в Маями веднага след мен. Дошъл си във Форт Лодърдейл и си започнал да наблюдаваш мястото, където би трябвало да работя. Разбрал си къде живее мъжът, който твърди, че ме е наел на работа. Изчакал си да изляза от болницата и ако не бях се появил в офиса, щеше да разбереш, че не съм този, за когото се представям. Тогава наистина би могъл да причиниш големи неприятности.
— Сто хиляди долара. Утре, Крофорд. Ако си мислиш, че се шегувам, чака те неприятна изненада. Защото, повярвай ми, аз ще се обадя на ченгетата.
Изведнъж в ушите на Бюканън прозвуча сигнал свободно. Замислен, той остави слушалката на мястото й.
Лицето на Дойл беше почервеняло от гняв.
— Никога повече не измъквай слушалката от ръката ми!
— Джак, скъпи?
Те се извърнаха.
Синди залитна на входа на кухнята. Тя се хвана за касата на вратата. Беше пребледняла. Кърпата на червени и черни карета се беше смъкнала и под нея се виждаше голата й глава.
— Кой беше? На кого крещеше?
Дойл издаде някакъв звук, сякаш се задави. Той прекоси кухнята и я прегърна.
