— Може би е бил онзи човек от американското посолство? — попита Бюканън.
— Възможно е. Може да се е обадил, за да провери дали си пристигнал. Той разполага със същата информация — месторабота и всички останали подробности, които си дал на мексиканската полиция.
— Да, може да е бил той — обнадежден отговори Бюканън. Но не можеше да се избави от подозрението, че, е в опасност, че ситуацията ще се влоши още повече.
— Тъй като се предполага, че работиш при мен и живееш над офиса ми — каза Дойл — няма да е зле да видиш как изглежда жилището ти.
Той отби от Оушън Булевард, пое по една малка уличка срещу плажа, подмина няколко магазина за сувенири и паркира пред сива двуетажна сграда в редица от подобни на нея сгради, построени край канал, пълен с лодки в различни стадии на ремонт.
— Отзад имам работилница — каза Дойл. — Понякога клиентите докарват лодките си тук. Но най-често аз ходя при тях.
— А секретарката ти? — притеснен попита Бюканън. — Нали знае, че не работя при теб.
— Нямам секретарка. До преди три месеца Синди се занимаваше с канцеларската работа. Но състоянието й се влоши… Затова няма да й е трудно да убеди самата себе си, че си дошъл да работиш при мен след като тя е напуснала.
Докато вървеше към сградата, Бюканън присви очи от силното слънце и усети соления мирис на бриза, който подухваше откъм океана. Край него мина млада жена в бикини, възседнала мотоциклет, и се загледа в главата му.
Бюканън леко докосна бинта, който я опасваше, и си даде сметка за впечатлението, което прави. Почувства се уязвим. Главата го болеше от силното слънце.
Дойл отключи входната врата на сградата, на която пишеше:
Когато влезе, той изключи алармената сигнализация и Бюканън огледа помещението. То представляваше дълга, тясна стая със снимки на яхти и моторници по стените, навигационни прибори по рафтовете и умалени копия на интериори на различни лодки за морски екскурзии върху масите и показваха как могат да се инсталират различните електронни прибори, като се пести пространство на малките съдове.
— Имаш писмо — каза Дойл, докато преглеждаше пощата.
Бюканън го пое, като внимаваше да не показва изненада, че някой му беше писал под новия псевдоним, защото това щеше да противоречи на ролята му. Ако някой решеше да го следи, този офис щеше да бъде идеалното място за монтиране на подслушвателно устройство. Ето защо докато Дойл не го увереше, че тук може да говори спокойно, Бюканън нямаше намерение да казва неща, които Виктор Грант не би казал, също както й Дойл не би казал нещо, което противоречеше на сегашната му легенда.
Писмото беше адресирано до него с нечетлив почерк. Адресът на подателя беше в Провидън, Роуд Айлънд. Бюканън го отвори и прочете двете страници, изписани със същия нечетлив почерк.
— От кого е? — попита Дойл.
— От майка ми — Бюканън възхитено поклати глава. Както винаги, неговите шефове се бяха сетили да осигурят всички подробности, придаващи убедителност на новата му самоличност.
— Как е тя? — попита Дойл.
— Добре. Макар че артритът пак е започнал да я мъчи.
Телефонът иззвъня.
Бюканън се намръщи.
— Спокойно — каза Дойл. — Не забравяй, че става дума за работа. А и честно да ти кажа, малко работа няма да ми дойде зле.
Телефонът отново иззвъня и Дойл вдигна слушалката.
— „Приятно пътуване“ — После, също като Бюканън, се намръщи.
Той постави ръка върху слушалката и каза на Бюканън:
— Сбърках. Това е онзи тип, дето искаше да говори с теб. Какво да му кажа?
— По-добре аз да му го кажа. Любопитен съм какво иска — Бюканън с тревога пое слушалката. — Виктор Грант на телефона.
Веднага разпозна дълбокия, дрезгав глас.
— Името не е Виктор Грант.
Сърцето му заби силно и като потисна уплахата си, Бюканън се опита гласът му да прозвучи изненадано:
— Какво? Кой се обажда? Шефът ми каза, че някой искал да говори с… Почакай малко. Да не би…? Ти да не си онзи тип от Мексико, който…
— Бейли. Големия Боб Бейли. По дяволите, Крофорд, не ми лази по нервите. Ако не бях се обадил в американското посолство, все още щеше да търкаш наровете в затвора. Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми благодариш.
— Да ти благодаря? Нямаше да попадна в затвора, ако не се беше припознал. Колко пъти трябва да ти повтарям? Името ми не е Крофорд. Казвам се Виктор Грант.
— Хайде де, не беше ли Ед Потър? Не знам каква игра играеш, ама изглежда имаш повече имена отколкото в телефонния указател, и ако искаш да продължиш да ги използваш, ще ти се наложи да платиш абонаментна такса.
— За какво говориш?
— След онази случка в Кувейт никой не може повече да ме накара да се хвана на работа на нефтените кладенци в Близкия Изток — каза Бейли. — А в Щатите вместо да бият сонди големите компании затварят кладенци. Твърде стар съм да започна сам да търся нефт. Значи ще се наложи да разчитам на старите си приятелчета. Като теб, Крофорд. Заради едно време, когато заедно лежахме в затвора. Можеш ли да ми кихнеш сто хиляди долара?
— Сто…? Да не си пиян?
— И още как!
— Ти си полудял. Слушай внимателно, повтарям ти за последен път. Името ми не е Крофорд. Не е Потър. Казвам се Виктор Грант и не знам за какво говориш. Разкарай се.
Бюканън затвори телефона.
Дойл го погледна втренчено.
— Зле ли е?
Лицевите мускули на Бюканън се изопнаха.
— Не съм сигурен. Ще разбера след минута — той продължаваше да държи ръката си върху слушалката.
Но изминаха едва десетина секунди преди телефонът отново да иззвъни.
Бюканън се навъси и го остави да иззвъни още три пъти преди да вдигне слушалката.
— „Приятно пътуване“.
— Крофорд, не се залъгвай, че така лесно можеш да се отървеш от мен — каза Бейли. — Аз съм упорит. Можеш да заблудиш мексиканската полиция, можеш да заблудиш американското посолство, но, повярвай ми, мен не можеш да заблудиш. Знам, че истинското ти име не е Грант. Знам, че истинското ти име не е Потър. Започвам даже да се чудя дали истинското ти име е Крофорд. Кой си ти, приятелче? Сигурно си струва някакви си въшливи сто хилядарки, за да ме накараш да не ровя повече.
— Търпението ми се изчерпа — каза Бюканън. — Престани да ми досаждаш.
— Хей, че ти представа си нямаш какво значи да ти досаждат.
— Не се шегувам. Остави ме на мира или ще се обадя на полицията.
— Да бе, идеята за полицията не е лоша — каза Бейли. — Може би те ще успеят да разберат какво става и кой си. Давай. Докажи, че си честен и почтен гражданин. Обади се на ченгетата. Знаеш ли как ми се ще да поговоря с тях за онези трима мексикански търговци на наркотици, дето им пръсна тиквите в Мексико
