— И аз така си помислих — каза Дойл. — Между другото, след обяд трябва да се отбия до офиса. Трябва да проверя някои неща. Искаш ли да ми правиш компания, ако се чувстваш добре?
— Джак, той трябва да си почива, не да работи — каза Синди.
Бюканън продължи да дъвче и преглътна.
— Не се тревожи. Разбира се. След тази дрямка се чувствам като нов. Ще дойда с теб.
— Чудесно — най-сетне Дойл започна да се храни, после спря за миг, намръщи се и погледна към Синди.
— Ще се оправиш ли, докато ме няма?
— Че защо да не се оправя? — усмивката на Синди беше пресилена.
— Супата е чудесна — каза Дойл.
— Толкова се радвам, че ти харесва — усмивката на Синди стана още по-пресилена.
— Нещо не е наред — каза Бюканън.
Дойл не отговори, а продължи да гледа право напред, като се преструваше, че следи движението по пътя. Бюканън реши да го притисне.
— Жена ти е много добронамерена, но имам чувството, че се старае да бъде такава. Здраво се старае. Не задава въпроси, но веднага долавя нюансите в гласа ти, например за това обаждане по телефона. Ако се беше усмихнала малко по-широко, лицето й щеше да се пръсне. Тя нито за миг не вярва, че ти и аз сме приятели. О, опитва се да се преструва, но истината е, че моето присъствие я изнервя и по време на обяда вече не можеше да го крие. Ако се изнерви още малко, ще ми се наложи да си тръгна.
Дойл продължаваше да се взира напред, докато прекосяваше с микробуса мостовете, които се простираха над канали, по бреговете на които бяха закотвени лодки за екскурзии. Слънцето жестоко препичаше. Очевидно Дойл присвиваше очи не толкова заради силната светлина, колкото заради темата на разговора, въпреки че си сложи слънчеви очила.
Бюканън го остави на мира, отслаби натиска, за да даде възможност на Дойл да отговори, когато сам реши. Оказа се, че това не е необходимо.
— Проблемът не е в теб — каза Дойл. Гласът му беше напрегнат. — Иска ми се животът наистина да беше толкова прост. Синди се радва, че дойде вкъщи. Наистина. И иска да останеш толкова, колкото е необходимо. Когато стане дума за услугите, които върша, нервите й са невероятни. Спомням си, веднъж… Служех в Коронадо, Калифорния… Двамата със Синди живеехме извън базата. Сутринта й казах довиждане, отидох на работа с колата и изведнъж частта ми беше поставена в бойна готовност. Не можехме да са обаждаме на никого извън базата. Така че нямаше как да й кажа, че заминавам. Представям си как се е чувствала, когато онази вечер не се прибрах у дома. Объркването й. Тревогата й. Липса на всякаква емоционална подготовка, че може би сме се видели за последен път — гласът на Дойл стана по-твърд. Той погледна към Бюканън. — Нямаше ме шест месеца.
Бюканън забеляза, че Дойл не спомена къде е бил изпратен. Пък и никога нямаше да го попита. Той остави Дойл да продължи.
— По-късно разбрах, че някакъв репортер успял да открие, че съм тюлен, а Синди е моя съпруга — каза Дойл. — Репортерът пристигнал у дома и поискал да му каже къде са ме изпратили. В този момент Синди все още не знаела, че съм заминал, още по-малко пък къде, което, разбира се, тя така или иначе нямаше да узнае. Но човек не толкова силен като Синди, със сигурност би се учудил да се озове пред репортер, който го засипва с въпроси и му казва, че съм заминал, за да участвам в бойна операция. Естествената реакция на такъв човек щеше да бъде да покаже учудването си, да признае, че съм тюлен и да попита дали се намирам в опасност. Ала не и Синди. Тя направо го отрязала и заявила, че не знае за какво става въпрос. Започнали да пристигат други репортери. Отрязала и тях. Винаги отговаряла едно и също: „Не знам за какво говорите!“. Невероятно. Така и не се обадила в базата, за да попита какво става с мен. Държала се така, сякаш всичко е нормално и продължила от понеделник до петък да ходи на работа — тогава работеше като администратор в една застрахователна компания — а когато най-после се върнах, тя ме целуна страстно и ми каза, че съм й липсвал. Не ме попита къде съм бил. Просто каза, че съм й липсвал. Изпълнявал съм стотици бойни задачи и нито за миг не съм си помислял, че ми изневерява.
Бюканън кимна, но продължи да си задава въпроси. Ако Синди не беше изнервена от присъствието му, каква беше причината за напрежението, което беше доловил у нея?
— Синди е болна от рак — тихо каза Дойл.
Бюканън се втренчи в него.
— Левкемия — гласът на Дойл стана още по-напрегнат. — Затова носи онази кърпа на главата си. За да скрие, че е плешива. От химиотерапията косата й опада.
Бюканън почувства как гърдите му се вцепениха. Сега разбра защо бузите на Синди сякаш грееха, защо кожата й изглеждаше прозрачна. Химикалите, които поемаше, заедно с изтощението, причинено от болестта, правеха кожата й да изглежда някак неестествено безплътна.
— Вчера излезе от болницата след поредното тридневно лечение — каза Дойл. — Цялото това притеснение за храната на обяд днес. Дявол да го вземе, това беше всичко, което можеше да направи, за да хапне. И пая, който правеше… Химиотерапията влияе по някакъв начин на вкуса й. Синди не може да понася сладкиши. Докато спеше, тя повърна.
— Господи! — промълви Бюканън.
— Тя е твърдо решена да те накара да се почувстваш като у дома си — каза Дойл.
— И без мен имаш достатъчно грижи… Защо не отказа тази задача? Моите шефове сигурно биха могли да намерят някой друг да ми осигури легенда.
— Очевидно не са успели — отговори Дойл. — Иначе не биха се обърнали към мен.
— Каза ли им за…?
— Да — с горчивина каза Дойл. — Това не им попречи да се обърнат към мен. Независимо каква част от истината подозира, не мога да кажа на Синди, че това е задача. Все едно, тя знае, че е така. Сигурен съм в това, както съм сигурен, че е твърдо решена да се представи както трябва. Ще има за какво да мисли, освен за…
— Какво казват лекарите й? — попита Бюканън.
Дойл зави по шосе, което минаваше край плаж, без да отговори.
— Има ли някакъв резултат от лечението? — продължи да упорства Бюканън.
— Искаш да кажеш, дали тя ще живее? — с натежал глас проговори Дойл.
— Да, това искам да кажа.
— Не знам — Дойл въздъхна. — Лекарите са оптимистично настроени, но не желаят да се ангажират с определена прогноза. Една седмица е по-добре. Другата — по-зле. Следващата седмица… Като игра на рулетка. Но ако трябва да ти отговоря с да или не… Да, мисля, че тя умира. Затова попитах дали това, което правим, може да я изложи на опасност. Боя се, че й остава съвсем малко време. Няма да понеса, ако някой я убие преди това, направо ще полудея.
— Как смяташ, кой се обади у вас и потърси Виктор Грант?
Дойл, който през изминалите пет минути мълчеше, потънал в мисли за жена си, се обърна към Бюканън.
— Ще ти кажа кой не беше. Твоите шефове. Те ми казаха, че ще се свържат с теб по телефона или в осем часа сутринта, или в три след обед, или в десет вечерта. Някакъв мъж ще поиска да говори с мен. Ще каже, че името му е Роджър Уинслоу и ще предложи някакъв час за среща в офиса ми, за да поговорим за преоборудването на лодката му. Това ще означава, че трябва да се явиш на среща един час преди предложеното от него време в склада на един търговец на части за лодки на едро, от когото аз се снабдявам. Там винаги има много хора. Никой няма да забележи, ако ти предадат съобщение посредством мигновен контакт.
Бюканън се замисли.
— В такъв случай, ако не са се обадили шефовете ми… Единствените други хора, които знаят, че се представям за Виктор Грант и преоборудвам лодки във Форт Лодърдейл, са мексиканските полицаи.
Дойл поклати глава.
— Мъжът, с когото говорих, нямаше испански акцент.
