Вътрешнобреговият воден път се простира от източната част на Съединените щати — от Трентън, Ню Джърси до Браунсвил, Тексас и представлява корабоплавателен маршрут, състоящ се от свързани помежду си реки, канали, лагуни, заливи и тесни проливи. Разположен е успоредно на Атлантическия океан и е защитен от бурните океански вълни и капризите на времето посредством преградни ивици земя. На север той се използва най-често от търговски съдове, но на юг, и особено във Флорида, основният трафик се състои от лодки за морски екскурзии, а една от най-красивите му части е във Форт Лодърдейл.
Точно в осем часа сутринта Бюканън паркира микробуса на Дойл пред сградата на фирмата и отключи вратата. Предишната вечер той беше отишъл с микробуса до един от големите търговски комплекси, където от телефона в един бар се свърза с шефовете си. Сега, под палещите лъчи на слънцето, той натовари няколко каси с електронни компоненти в моторницата, която Дойл държеше закотвена на пристана зад офиса. Раната в рамото го болеше. Имаше чувството, че някакво менгеме притиска главата му. Наложи се да направи няколко курса. Най-накрая подреди кашоните и като заключи сградата, развърза моторницата и пое по канала, който водеше към ширналия се пред него воден път.
От двете му страни се издигаха ресторанти, хотели и жилищни сгради. Имаше и разкошни къщи с огромни градини и красиво оформени храсти и палми. Независимо от това какви сгради бяха построени покрай бреговете му, навсякъде имаше пристани и лодки. Като следваше указанията на Дойл, Бюканън се отправи на север, огледа с възхищение тримачтовия платноход, който го подмина в обратна посока и разгледа делфините, които някой беше нарисувал върху подпората на един от многобройните мостове. През цялото време си даваше вид, че се наслаждава на бриза и освежаващия солен мирис на водата, като нито веднъж не се обърна, за да провери дали някой не го следи. Много важно беше да изглежда простодушен, необигран в подобни неща и най-вече да се преструва, че не е взел насериозно заплахите на Бейли.
Бейли беше телефонирал още два пъти — в полунощ и в два часа сутринта, като всеки път събуждаше Синди. Вбесен, Дойл беше изключил телефоните. Свирепият му поглед разтревожи Бюканън. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че Бейли не беше единственият му проблем.
Като продължи на юг в съответствие с указанията на Дойл, Бюканън мина под още няколко моста, като се преструваше, че се възхищава на сградите и лодките наоколо, и най-сетне зави на изток, към Кей 66 — зона с ограничен достъп, предназначена най-вече за богаташи — с множество частни пристани. Отне му известно време, докато намери това, което търсеше, но най-сетне се озова редом до тридесетметрова яхта от тъмно дърво, наречена „Клементина“. От шезлонгите на кърмата се надигнаха двама мъже и една жена, който впериха погледи в него. Единият от мъжете беше висок и строен, със сурови черти на лицето и къса, посивяла коса. Около петдесетгодишен, той беше облечен с бели панталони и риза от зелена коприна с монограм. Вторият мъж беше по-млад, четиридесетгодишен, не толкова висок, облечен с не толкова скъпи дрехи и по-мускулест. Жената, пищна блондинка, беше около тридесетгодишна. Тя беше наметната със син хавлиен халат, под който се виждаха изпълнени до край от пищните й форми лъскави червени бикини, чийто цвят пасваше на червилото й.
Високият мъж, който очевидно беше собственикът, попита:
— Вие сте от…
— „Приятно пътуване“ — отговори Бюканън. Той свали слънчевите си очила „Рей-Бан“ и шапката си с емблема на „Маями Долфинс“, за да могат да го огледат по-добре. — Донесох оборудването, което поръчахте. Разбрах, че най-удобно е да го монтирам сега.
— Качете го на борда — каза високият мъж и направи знак на по-младия, мускулест мъж, очевидно телохранител, да му помогне.
Бюканън хвърли нагоре носовото и кърмовото въже, за да привържат моторницата. Дебелият гумен пръстен около планшира щеше да пази яхтата от издраскване. Той започна да подава кашоните на телохранителя, като се стараеше да не обръща внимание на виенето на свят и болката в раната на рамото, и внимаваше да запази равновесие, когато моторницата леко се накланяше. Телохранителят спусна въжената стълба. Когато Бюканън се качи на палубата, той се опита да не гледа към жената.
— Къде да занеса оборудването?
— Оттук — каза телохранителят и посочи към една от каютите на кърмата, но този път не си направи труда да помогне на Бюканън да пренесе кашоните.
Бюканън подреди кашоните в облицованата с махагон каюта със старинни мебели и малък роял, видя как мъжът затвори вратата, забеляза, че завесите вече са спуснати и зачака. Не знаеше как искаха да протече срещата.
— Капитане — обърна се към него високият мъж със сурови черти.
Значи искаха всичко да бъде официално.
— Полковник — Бюканън отдаде чест.
— Това е майор Пътнам — високият мъж посочи към мускулестия мъж, който играеше ролята на телохранител. — А това е капитан Уелър — той посочи към жената, която щом се скри от очите на евентуалните наблюдатели, веднага загърна хавлиения си халат.
— Майоре. Капитане — Бюканън отдаде чест и на двамата.
— Какво, по дяволите, става? — попита полковникът. — Последните няколко дни бяха истински административен кошмар, политическо минно поле. Управлението в Ленгли изпадна в истерия заради провала в Канкун. Арестуването ти от мексиканската полиция и намесата на американското посолство биха могли да изложат на опасност, да не говорим за компрометиране, на всичко.
— Сър, предположих, че са ви информирали за това, което се случи в Мексико. Когато бях в болницата, докладвах за всичко станало.
— На хората от Управлението. Предпочитам да получавам информация не от цивилни, а от моите хора.
Разпитът продължи деветдесет минути. От време на време го прекъсваха и го караха да уточни някоя подробност. Когато привърши с последното развитие на събитията, тримата мрачно замълчаха.
— Сто хиляди долара — каза полковникът.
— Предполагам, че няма да го задоволят — заяви Бюканън. — Платя ли му веднъж, което ще означава, че наистина крия нещо, той ще продължи да ме притиска за все повече и повече пари.
— Бейли просто е решил да си опита късмета — каза майор Пътнам. — Ако не му платиш, ще остане с празни ръце.
Полковникът погледна изпитателно Бюканън.
— И вие ли мислите така, капитане?
— Бейли е грубиян, но не е глупак, сър. Хвана ме да играя три различни роли. Знае, че нещо около мен не е наред, въпреки че не може да го докаже. Сега просто ме изпитва, за да види дали ще се изплаша и ще му дам доказателството, от което се нуждае.
— Е, ти естествено няма да се изплашиш — каза майор Пътнам. — Той си губи времето.
Пищната блондинка, капитан Уелър, най-сетне проговори.
— Но Бейли все пак може да опропасти цялата операция, ако изпълни заканата си и се разприказва пред репортерите и полицията.
Бюканън махна с ръка.
— Така е. Полицията си има достатъчно проблеми тук, за да се захване с някакви убийства в Мексико. Но многобройните самоличности могат да се окажат апетитна примамка, която да привлече вниманието им и ако решат, че съм търговец на наркотици, ако привлекат в разследването Бюрото за борба с наркотиците и ФБР…
— Документите, с които разполагаш, са перфектни — каза полковникът. — По дяволите, взехме паспорта ти направо от Държавния департамент. Същото се отнася и за останалите. А всяко от предишните ти досиета се унищожава в момента, в който получиш нова самоличност. Бюрото за борба с наркотиците и ФБР не могат да се доберат до никакви уличаващи факти. Що се отнася до документите, няма никакъв начин да се направи връзка между Джим Крофорд и Ед Потър от една страна, и Виктор Грант от друга.
— Въпреки това — продължи да упорства жената, — капитан Бюканън ще бъде изложен на значително внимание от страна на официалните власти и в края на краищата ще трябва да напусне службата.
Полковникът почука с пръсти по масата.
— Съгласен съм. В такъв случай въпросът е какво да правим с нашия неудобен господин Бейли? Ако му
