озова навън, видя портала от другата страна на улицата и пътека, която се виеше през малък, потънал в тъмнина парк, край басейна, пуст и тъмен в този късен час.
Той пое нататък, обгърнат от сенките на палмите, като очакваше от тъмнината да се разнесе гласът на Бейли, за да му нареди да остави парите на някоя от мержелеещите се в мрака масички край басейна и да продължи, все едно, че не беше осъществил контакт с никого.
Единствените светлини бяха отпред, от разположените покрай канала извити лампи, както и от една лодка с кабина и закотвеното до нея корабче, приспособено за жилище. До слуха му достигна пърпорене от двигател. После чу мъжки глас.
— Господин Грант? Вие ли сте това, господин Грант?
Бюканън продължи напред, като се отдалечи от басейна в посока към канала. Той веднага разбра, че пърпорещият двигател принадлежеше на лодка-такси, закотвена с носа напред между лодката с кабината и корабчето. Тя беше жълта, дълга около шест метра, с пилони по протежение на планшира, върху които беше опъната тента на жълти и зелени райета. През деня тентата пазеше пътниците от палещите лъчи на слънцето. Но сега, през нощта, тя закриваше и малкото светлина, която идваше от извитите лампи край канала и пречеше на Бюканън да види кой беше вътре.
В лодката определено имаше пътници. Най-малко петнадесет. Бюканън виждаше смътните очертания на фигурите им, но не можеше да разбере кои са. Тентата заглушаваше репликите, които си разменяха, но от начина, по който заваляха думите, разбра, че това са хора, тръгнали да обикалят баровете в петъчната вечер.
— Точно така. Името ми е Грант — каза Бюканън на капитана, седнал на кормилото пред пътниците.
— Е, вашият приятел вече е на борда. Бях започнал да се чудя дали ще се появите. Канех се вече да тръгвам.
Бюканън се взря в мрака и се помъчи да разгледа пътниците под тентата, после пристъпи към подвижното мостче, което беше спуснато от носа на лодката към канала. Той се хвана с дясната си ръка за въженото перило и като стискаше с лявата хладилната кутия, се спусна по стъпалата и се озова в лодката. Пътниците, двадесетгодишни младежи, облечени в скъпи спортни дрехи за разходка из града, бяха насядали по пейките от двете страни на палубата.
Кърмата беше потънала в мрак.
— Колко ви дължа? — попита Бюканън.
— Приятелят ви вече плати за двамата.
— Колко щедро от негова страна.
— Тук съм, Вик, отзад — долетя дрезгав глас от потъналата в мрак кърма.
Докато лодкарят прибираше подвижното мостче, Бюканън мина край група младежи, които седяха вляво от него и спря на кърмата. Очите му вече бяха привикнали с тъмнината и той видя Бейли, седнал отпуснат на една пейка.
Бейли му махна с месестата си ръка.
— Как си, друже?
Бюканън седна и постави хладилната кутия между двамата.
— Нямаше нужда да си носиш вечеря — каза Бейли.
Бюканън само го изгледа. Водното такси пое на заден ход между лодката с кабината и корабчето и щом излезе в канала, увеличи скоростта.
Хитро, помисли си Бюканън. Сега съм отделен от поддържащия екип. Те не можеха да стигнат навреме до лодката-такси, нито пък да се качат на борда без Бейли да ги забележи.
Очите на Бюканън бяха достатъчно привикнали с мрака и светлините на околните жилищни сгради, ресторанти и лодки започнаха да му се струват още по-ярки. Но интересът на Бюканън към тази гледка беше продиктуван единствено от факта, че тя му позволи да забележи клетъчния телефон, който Бейли сгъна и прибра в калъфа, окачен на колана му.
— Полезно нещо — ухили се Бейли. — Можеш да се обадиш на когото си искаш и откъдето си искаш.
— Като например от някоя кола в пицария. Или от лодка-такси на рецепцията на хотел — отвърна Бюканън.
— Правилно се ориентираш — каза Бейли. — По тази начин по-лесно поддържам контакт, докато съм в движение или докато следя дали не е дошла допълнителна компания.
Бейли сниши глас и посочи към хладилната кутия.
— Не се шегувам. По-добре да не си носиш вечерята в таз кутия, а туй, дето носиш, всичкото да е вътре.
Останалите пътници в лодката говореха високо и заглушаваха думите на Бейли и Бюканън.
— Повече от това, което е вътре, нямам — промърмори Бюканън.
Бейли повдигна масивните си рамене.
— Хей, че аз не съм алчен. Просто ми трябва малко помощ да си поема разноските, малка награда за всичките ми неприятности.
— Доста се поблъсках, докато осигуря това, което е в кутията — каза Бюканън. — Нямам намерение повече да го правя.
— Не бой се, няма да ти се наложи.
— Това определено ме кара да се чувствам по-спокоен.
Лодката-такси хвърли котва пред някакъв ресторант. На пристана имаше табела с надпис „На реката при Пол“. Стилната сграда беше дълга и ниска, задната й час беше почти изцяло от стъкло, разделена от тесни ивици циментова мазилка. Зад големите прозорци танцуваха клиенти. Други се разхождаха отвън с чаши в ръка или седяха около масички между разцъфнали храсти и палми.
Капитанът на лодката-такси спусна подвижното мостче. Четирима от пътниците станаха и несигурно слязоха на брега.
Бейли рязко се изправи и грабна хладилната кутия.
— Е, тук ще се разделим, Крофорд. Почти забравих, исках да кажа Грант. Защо не останеш на борда и да се поразходиш, за да разгледаш забележителностите?
— Защо не? — отговори Бюканън.
Бейли изглеждаше доволен от себе си.
— До нови срещи.
— Не. Други няма да има.
— Добре де — каза Бейли и с хладилната кутия в ръка скочи от мостчето на пристана. Той закрачи през празнично осветената морава към ресторанта, откъдето се разнасяше „Лунна река“ и изчезна в тълпата.
Тридесет минути по-късно лодката-такси отново върна Бюканън при хотел „Ривърсайд“. Той не би се върнал тук, ако не трябваше да вземе куфара си от багажника на колата на Синди. Колата беше паркирана в една тиха уличка до хотела и след като Бюканън пъхна ключовете под постелката на пода пред мястото на шофьора, отнесе куфара в хотела, откъдето поръча такси по телефона. Когато то пристигна, Бюканън каза на шофьора да го откара в някоя денонощна агенция за коли под наем. Оказа се, че единствената, отворена по това време, се намира на летището на Форт Лодърдейл и след като нае кола, Бюканън пое към най- близкия монетен автомат, за да се свърже с Дойл и да му каже къде да намери колата на Синди. След това купи дванадесет кутии бира от един денонощен магазин, спря в някаква тъмна и безлюдна улица, изля всички бири върху предната седалка и пода на колата, хвърли празните кутии на пода и потегли, отворил всички прозорци, за да не му прилошее от миризмата на бирата.
Вече беше станало един и петнадесет сутринта. Бюканън се отправи към океана, намери един пуст парк до вътрешнобреговия воден път и блъсна колата в предпазната бариера, като внимаваше по асфалта да останат следи от занасяне, сякаш беше загубил контрол над автомобила. После спря, излезе, включи лоста на скорост и избута колата през крайбрежната стена във водата. Плясъкът от падането й не беше заглъхнал, а той вече бързо се отдалечаваше, за да изчезне в мрака. Беше оставил куфара си в колата, заедно с портфейла си в шушляковото яке, което беше взел от Дойл. Паспортът беше в него. Не искаше никой да го
