проверява. Когато полицията започнеше да разследва този „нещастен случай“ и извадеше колата от водата, щеше да намери празните кутии от бира. Полицаите съвсем логично щяха да заключат, че шофьорът — Виктор Грант, според документите за самоличност в портфейла и договора за наемането на колата в жабката — е управлявал автомобила в пияно състояние, блъснал се е в предпазната бариера и безпомощен поради употребения алкохол, се е удавил. Разбира се, те нямаше да открият трупа, щяха да започнат издирване с водолази и драги и по-късно да се откажат, решавайки, че той ще изплува след няколко дена. Когато и това не станеше, щяха да си помислят, че трупът е заседнал под някой от многобройните пристани или течението го е отнесло в океана. И което беше още по-важно, Бюканън се надяваше, че Бейли ще повярва в същото. Дълбоко разстроен от изнудването, страхувайки се, че Бейли ще продължи да иска все повече и повече пари, Крофорд-Потър-Грант беше наел кола, за да избяга оттук, като междувременно се беше напил, беше загубил контрол над автомобила и…
Може би, помисли си Бюканън. Може би щеше да проработи. Във всеки случай такива бяха нарежданията на полковника — да направи така, че Виктор Грант да изчезне. Бюканън не беше казал на Дойл и Синди какво възнамеряваше да направи, за да се изненадат искрено, ако полицията започнеше да ги разпитва. Изчезването щеше да прекъсне връзката между Бюканън и Бейли. Освен това то щеше да прекъсне връзката между Бюканън и това, което се беше случило в Мексико. Ако мексиканските власти решаха да подновят разследването на Виктор Грант и потърсеха съдействието на американските власти, нямаше да има кого да разследват.
И всички проблеми щяха да бъдат решени, мислеше си Бюканън, докато бързаше през потъналия в мрак парк. Когато пое по една от тъмните странични улички, той намали ход. Щеше да намери някое място, където да се скрие до сутринта, да си купи самобръсначка, да се измие и избръсне в някоя обществена тоалетна, да пропътува с автобус четиридесетте километра до Маями, да си купи с пари в брой билет за Амтрак и да се превърне в анонимен пътник във влака на север за Вашингтон.
Фигаро тук, Фигаро там. Определено беше време за ново начало.
Единствената подробност, която го притесняваше, беше как полковникът можеше да бъде сигурен, че ще успее да се сдобие с всички снимки и негативите. Ами ако Бейли беше влязъл в първата изпречила се пред очите му обществена тоалетна, ако се бе заключил в някоя от кабинките, взел парите и после изхвърлил хладилната кутия в кофата за боклук? При това положение екипът за наблюдение нямаше да успее да проследи Бейли до мястото, където беше отседнал и където предполагаха, че се намират снимките. Друга подробност, която го притесняваше, беше червенокосата жена, която беше заснела Бюканън пред затвора в Мексико, докато говореше с човека от американското посолство; същата жена, която освен това беше заснела Бюканън с полковника на яхтата, а по-късно с Бейли в канала. Ами ако Бейли й беше платил предварително и не възнамеряваше повече да се среща с нея? Екипът за проследяване нямаше да успее да я открие.
И какво от това? — реши Бюканън, докато вървеше бързо през уединения богаташки квартал, готов да се скрие зад който й да е от многобройните, отрупани с цвят храсти, ако видеше срещу него да се задават светлините на кола. И какво от това, ако Бейли беше платил предварително на жената и не възнамеряваше повече да се среща с нея? Нали първо щеше да се погрижи да вземе от нея всички снимки и негативи? Той нямаше да й се довери. Нямаше да има никакво значение, ако Бейли изхвърлеше хладилната кутия и екипът за проследяване не успееше да открие снимките и негативите. В края на краищата снимките нямаше да свършат никаква работа на Бейли при положение, че човекът, кого изнудваше, беше мъртъв.
ВЗРИВ УБИВА ТРИМА
ФОРТ ЛОДЪРДЕЙЛ — Мощен взрив малко преди полунощ унищожи кола на паркинга пред ресторант „На реката при Пол“, причинявайки смъртта на намиращия се в нея 48-годишен Робърт Бейли от Оклахома, идентифициран по останките от шофьорската му книжка. В следствие на взрива са загинали и двама клиенти, които са излизали от ресторанта. Унищожени или повредени са много други коли. Овъглените остатъци от голяма сума пари, открити на мястото на разигралата се трагедия, дават основание на властите да смятат, че взривът може да е в резултат на все по-разрастващата се напоследък война между контрабандистите на наркотици.
УБИЙСТВО — САМОУБИЙСТВО
ФОРТ ЛОДЪРДЕЙЛ — В отговор на телефонно обаждане от изплашен съсед за стрелба от дома на улица „Глейд“ N 233 в Плантацията, рано тази сутрин полицията е открила труповете на Джак Дойл (34) и съпругата му Синди (30), и двамата загинали от огнестрелни рани. Предполага се, че господин Дойл, отчаян от раковото заболяване на съпругата си, я е застрелял с 38-калибров късоцевен револвер, докато тя е спяла в спалнята, след което се е самоубил със същото оръжие.
Като опитваше да се съсредоточи сред шума на булдозерите, камионите, джиповете, верижните триони, генераторите и виковете на строителните работници, Джена Лейн начерта следващата линия върху топографската карта, която приготвяше. Картата беше разгъната и закрепена с книги върху скована от дъски маса в палатката с размери шест на три метра, която й служеше за канцелария. По лицето й се стичаше пот, която се събираше на върха на брадичката й, докато Джена съсредоточено нанасяше бележка до линията, която току-що беше начертала върху картата.
В отворения вход на палатката се появи сянка. Тя вдигна поглед и видя Макинтайър, главният отговорник за проекта, обгърнат от прахта, която беше вдигнал един от булдозерите. Той свали широкополата си шапка, избърса с карирана носна кърпа изгорялото си от слънцето, изцапано, потно чело и повиши глас, за да го чуе сред шума, който се разнасяше навън.
— Идва.
Джена се намръщи и погледна часовника си, чиято метална верижка беше набита с песъчинки.
— Вече? Още е десет часа. Трябваше да пристигне чак…
— Казах ти, идва.
Джена остави молива и излезе пред палатката, където погледна с присвити очи в посоката, която сочеше Макинтайър — на изток, към огряното от убийственото слънце кобалтовосиньо небе и бързо нарастващата точица над джунглата. Въпреки че не можеше да го чуе сред грохота на строителното оборудване, тя си представи монотонното бръмчене на хеликоптера в далечината, постепенното му прерастване в рев, а после, когато хеликоптерът ясно са открои, тя наистина чу как каца на площадката в близост до лагера и как характерното, бързо биене на витлата му се смеси с околния шум.
Във въздуха се вдигна прах — повърхностен слой почва, оголен след изсичането на тази част от гората и взривяването на дънерите или изкореняването им от булдозери. Строителите и шофьорите спряха за миг работа и погледнаха към площадката за кацане. Това не беше един от огромните, грозни промишлени хеликоптери, които използваха за пренасяне на машините и строителното оборудване. Напротив, този беше малък, лъскав пътнически хеликоптер, от типа, в който филмовите звезди и спортните знаменитости обичаха да ги виждат, а в конкретният случай — от онзи тип, който можеше да каца на яхти и беше собственост на един от най-богатите бизнесмени в света. Дори от разстояние ясно се виждаше червеният надпис отстрани: „ДРЪМОНД ИНДЪСТРИЙЗ“. Името имаше такова огромно въздействие, че щом го видяха, строителите отново се захванаха за работа, сякаш се страхуваха от гнева на Дръмонд, който можеше да реши, че не работят достатъчно усърдно.
Но това не се отнасяше за хората от охраната, забеляза Джена. Въоръжени с пушки, обикалящи постоянно наоколо, те не бяха обърнали внимание на хеликоптера. Като истински професионалисти те непрестанно обхождаха с поглед заобикалящата ги гора.
— По-добре да не го караме да ни чака — предложи Макинтайър.
