Отпусни се. Всичко си предвидил. Престани да се тревожиш. Горещо е. Задушно е. Намираш се в стрес. Правил си това стотици пъти. Планът ти е отличен. Изводът е: престани да се притесняваш. Обуздай съмненията си и си върши работата.
Разбира се, помисли си Бюканън.
Но не беше убеден. Като продължи да крачи с измамно спокойствие въпреки напрежението в гърдите, той зави наляво, доволен, че се отдалечава от заплашително фучащите по магистралата автомобили. Бюканън подмина не по-малко заплашителните сенки на гъстите, обкичени с пъстри цветове храсти от двете страни на алеята за автомобили и продължи предпазливо към извития вход на блесналия от светлини, построен като храм на маите „Клуб Интернасионал“.
Бюканън имаше среща в девет и половина, но се погрижи да пристигне десет минути по-рано, за да огледа мястото на срещата и да се увери, че няма промени, които биха могли да я провалят. През изминалите три вечери той беше посещавал този хотел точно по това време и при всяко посещение със задоволство беше установявал, че мястото е идеално за целта.
Единственият проблем беше, че тази вечер се различаваше коренно от останалите. Всеки план, който съществуваше на хартия, трябваше да отговаря на „действителните условия“, а действителните условия имаха опасния навик да се променят всеки ден. Някой пожар можеше да опустоши сградата. Или пък мястото можеше да е толкова претъпкано, че всеки полугласен, но въпреки това изобличаващ разговор, да бъде лесно подслушан. Някой от предварително набелязаните за изтегляне изходи можеше да се окаже задръстен. Съществуваха твърде много непредвидими възможности. Ако нещо го притеснеше, Бюканън щеше да скрие тревогата си и да се стопи обратно в нощта. След това, по предварителна уговорка, когато човекът, с когото имаше среща, пристигнеше в девет и половина и не намереше Бюканън, щеше да разбере, че обстоятелствата не са подходящи, евфемизъм за „вдигай си задника час по-скоро оттук“, че срещата се отлага за осем часа на другата сутрин, по време на закуска в друг хотел, като разбира се, Бюканън беше предвидил още един резервен план, в случай че втората среща също се отложеше. Защото Бюканън трябваше да убеди човека, с когото му предстоеше да се срещне, че са взети всички предпазни мерки, че неговата, на човека, безопасност, е от първостепенно значение за Бюканън.
Бюканън мина покрай двамата портиери-мексиканци, застанали на входа на „Клуб Интернасионал“. Когато се озова във фоайето, той спря зад група развеселени американски туристи, запътили се към местното „Хард Рок Кафе“, като се опитваше да не вдишва ароматизираната, парлива миризма на инсектицида, с който периодично пръскаха коридорите на хотела, за да омаломощят огромните орди хлебарки. Бюканън се запита кое беше по-омразно за гостите — отвратителния спрей или вездесъщите насекоми, които след известно време хората започваха да възприемат като нещо съвсем нормално, подобно на многобройните гущери, които се срещаха навсякъде. Докато една от прислужничките дискретно събираше мъртвите насекоми, Бюканън се спря за миг в задната част на фоайето, но все пак успя да забележи някакъв гост от Япония, който излизаше през една врата до магазина за подаръци отляво. Тази врата, Бюканън знаеше много добре това, водеше към балкони, стаи и стълбища, които се спускаха към плажа. Един от многото маршрути за изтегляне. В действащо състояние. Дотук добре.
Той пое надясно по къс коридор и стигна до стълби, които водеха надолу към ресторанта. През изминалите няколко вечери посещението на ресторанта беше умерено, а това бе достатъчно Бюканън и човекът, с когото щеше да се срещне, да не бият на очи, но не толкова голямо, че да бъдат заобиколени от потенциални подслушвани.
Отново това, което видя, му хареса.
Може би греша, каза си Бюканън. Може би всичко ще мине добре.
Не се самозалъгвай, настоя някакъв вътрешен предупредителен глас.
За миг отново се успокои, когато сервитьорът-мексиканец дойде при него и се съгласи да го настани на масата, която посочи. Тя беше идеално разположена в отсрещния десен ъгъл, далеч от останалите вечерящи, близо до изхода към градината на хотела. Бюканън избра стол, така че гърбът му да бъде към стената и да може да вижда стълбите, които водеха надолу към ресторанта. Климатичната инсталация за миг го охлади. Той погледна часовника си. Девет и двадесет и пет. Човекът, когото очакваше, щеше да се появи след пет минути. Като си даде вид, че разглежда менюто, Бюканън се опита да се успокои.
Изведнъж пулсът му се ускори и той забеляза, че на стълбите, които водеха към ресторанта, се бяха появили двама мъже.
И двамата бяха латиноамериканци. И двамата бяха облечени в бежови ленени костюми, стилно надиплени по телата им и жълти ризи, разкопчани до гърдите. И двамата имаха златни часовници „Ролекс“, както и по няколко златни верижки на врата и гривни по ръцете. И двамата бяха слаби, около тридесет годишни, със сякаш изсечени, тесни, сурови черти на лицата и черна, пригладена назад коса, вързана на опашка. Скритите им от гъсти мигли очи бяха черни като косата им, и също като косата им, очите им блестяха. Очи на хищник. Очи на ястреб. Безмилостни очи. Мъжете, които бяха gemelos, близнаци, слязоха в ресторанта, изпънаха рамене и изпъчиха гърди. От тях се излъчваше такава самоувереност, сякаш целият свят беше в краката им.
Бюканън се опита да изглежда спокоен, докато сетивата му заработиха на пълни обороти. Мъжете веднага се отправиха към него. Бюканън знаеше, че техните съгледвачи сигурно им бяха дали описанието му. Да не говорим за многобройните снимки, които тайно му бяха направили. Той се страхуваше да го снимат.
Когато близнаците стигнаха до масата му, Бюканън се изправи, за да се ръкува с тях. Той нарочно не носеше сако, защото искаше да видят, че не е въоръжен. Те щяха да забележат, че тъмносинята му риза е прибрана плътно под колана, вместо да виси свободно и вероятно да прикрива пистолет. Освен това щяха да забележат, че ризата му е достатъчно изпъната, така че ако носеше магнетофон или предавател, очертанията им щяха да се забелязват. Разбира се, модерните предаватели бяха толкова миниатюрни, че човек лесно би могъл да ги маскира като копче на ризата си, а малък пистолет можеше да бъде прикрепен над глезена, под панталоните. Не че Бюканън щеше да има нужда от пистолет на такова малко разстояние. Химикалката в джоба на ризата му можеше да се окаже не по-малко смъртоносна. Въпреки това Бюканън знаеше, че тези мъже с очи на ястреби щяха да оценят неговия жест на очевидна добронамереност. В същото време му беше ясно, че въпреки показната самоувереност, те нито за миг нямаше да изневерят на онази бдителност, която им беше помогнала да оцелеят толкова дълго в техния бизнес.
Те го поздравиха на английски.
Бюканън отговори на испански:
— Благодаря ви, че приехте да се срещнете с мен. — Той използва ustedes, официалната форма за „ви“.
— De nada — каза първият мъж и направи на Бюканън знак да седне.
Двамата огледаха ресторанта, очевидно доволни от мястото на срещата, и също седнаха.
Няма съмнение, помисли си Бюканън, че бяха заповядали на подчинените си да огледат дали ресторантът е подходящ преди да дойдат. Освен това, сигурно бяха разположили охрана, която да не се набива в очи, около хотела и в коридора, който водеше към ресторанта. Като допълнителна предпазна мярка те взеха салфетките от масата, разстлаха ги върху скута си и направиха плавно, обработено движение с десните си ръце, което подсказа на Бюканън, че под всяка от салфетките са извадили пистолет.
След като се настаниха удобно, те огледаха внимателно Бюканън.
— Имаш cojones1 — каза първият близнак.
— Gracias.
— И късмета на глупак — добави вторият близнак. — Можехме да те ликвидираме по всяко време.
— Clara que si — отговори Бюканън. — Разбира се. Но се надявах да се вслушате в здравия разум. Убеден съм във възможностите на предложението за бизнес, което дойдох да ви направя.
— Нашият бизнес и така си е много добър — каза първият близнак.
— Какво те кара да мислиш, че можеш да направиш нашия бизнес още по-добър? — попита вторият.
Бюканън заговори тихо:
— Защото знаете колко печеливш стана моят бизнес. За мен е извън всякакво съмнение, че се опитвам
