— Но както сам призна, доста си се потрудил — каза вторият близнак. — При това за наша сметка.
— Как иначе бих могъл да привлека вниманието ви? — Бюканън почтително разпери ръце. — Помислете за риска, който аз поех, един norteamericano, който започва да прави бизнес не просто в Мексико, а на вашата собствена територия, в курортите на страната ви, особено тук, в Канкун. Дори и със специалните сведения, с които разполагах, нямах представа с кого да се свържа. Подозирах, че с теб, Фернандес — каза Бюканън на първия мъж. — Но и представа нямах, че имаш брат-близнак и право да си кажа — Бюканън насочи вниманието си към втория мъж — не знам кой от вас е Фернандес. Признавам, че когато влязох в ресторанта, безкрайно се изненадах. Gemelos. Близнаци. Това обяснява толкова много неща. Така и не можех да проумея как например Фернандес успява да бъде на две места, в Мерида и Акапулко, едновременно.
Първият мъж изкриви устни в гримаса, която би трябвало да мине за усмивка.
— Това беше целта ни. Да предизвикаме объркване. — Изведнъж той стана сериозен. — Но как си научил дори това, че първото име на единия от нас е Фернандес? — Той заговори все по-бързо и ожесточено. — Каква е тази специална информация, за която спомена? Когато нашите подчинени любезно те предупредиха да престанеш да се месиш в бизнеса ни, защо поиска да се срещнем и им даде имената на този лист?
За да подкрепи думите си, първият близнак бръкна в джоба на измачканото си ленено сако, извади сгънат лист и го сложи на масата.
— Имената в него са на едни от най-доверените ни съдружници.
— Ами — Бюканън сви рамене — за да ви покажа.
— Да ни покажеш какво?
— Колко погрешно може да бъде мнението ви за доверените съдружници.
— Копеле мръсно, за какво говориш? — попита вторият близнак.
Значи са налапали стръвта, помисли си Бюканън. Провървя ми. Успях да ги заинтригувам. По дяволите, нямаше да се появят и двамата, ако не се страхуваха. Този списък с имена ги е изплашил повече, отколкото се надявах.
— За какво говоря ли? — каза Бюканън. — Говоря защо трябва да имате доверие на мен, а не на тези копелета. Доста време работих в…
Бюканън отново се изкашля предупредително.
Близнаците застинаха, когато сервитьорът се върна с поднос и сложи на масата чиния с резенчета лимон, купичка сол, малка лъжичка и шест чашки, пълни с кехлибарена текила.
— Gracias — каза Бюканън. — Дайте ни десетина минути преди да поръчаме вечерята.
С малката метална лъжичка той сложи сол върху лявата си ръка между палеца и показалеца.
— Salud — каза той на близнаците, облиза солта от ръката си, бързо глътна съдържанието на една от чашките и също тъй бързо отхапа парче лимон. Киселият сок на лимона се разля по езика му и се смеси с тръпчивия вкус на солта и сладникавия вкус на текилата. Комбинацията от аромати беше идеална. В устата му остана тръпчив вкус. Очите му почти се навлажниха.
— Не се притеснявай за нашето здраве. По-добре се притеснявай за своето — каза първият близнак.
— Не се притеснявам — отговори Бюканън. — Мисля, че съвместната ни работа ще бъде много ползотворна. — Той ги наблюдаваше, докато ближеха солта, пиеха текилата и отхапваха от резенчетата лимон.
Те веднага сложиха още сол на ръцете си и изчакаха той да направи същото.
Докато повтаряше жеста им, Бюканън си помисли, че неговата професия е една от малкото, при които употребата на алкохол беше задължително условие. Противниците му нямаше да се доверят на човек, който не пие с тях, тъй като щяха да си помислят, че щом се въздържа, крие нещо. Ето защо беше необходимо да пие доста големи количества алкохол, с цел да спечели доверието на такива противници. След внимателно самонаблюдение Бюканън беше установил границата на поносимостта си към алкохола, също както беше усвоил и умението убедително да се преструва, че е надхвърлил тази граница, за да убеди противниците си, че е пиян и следователно говори истината.
Близнаците вдигнаха чашите си с текила, като очевидно очакваха Бюканън да направи същото. В черните им очи се таеше надежда скоро той да загуби задръжките си и да разкрие някаква своя слабост.
— Беше започнал да казваш — заяви първият близнак, — че не вярваш в почтеността на нашите съдружници, защото доста време си работил в…
— В Бюрото за борба с наркотиците — беше казал оперативният работник на Бюканън преди три месеца.
Те седяха един срещу друг в дневната на конспиративната квартира в големия комплекс във Феърфакс, Вирджиния. Между тях, върху масичката за кафе, сивокосият мъж беше разпръснал документи, подробностите за новата самоличност на Бюканън и това, което в професионалните кръгове наричаха неговата легенда. — Трябва да убедиш противниците си, че си бил специален агент в Бюрото.
Бюканън, който вече беше започнал да се потапя в образа на Едуард Потър, тъкмо си мислеше как се облича неговият герой и какви храни предпочита, събра върховете на пръстите си, сякаш като за молитва, и ги вдигна замислено към брадичката си.
— Продължавай да говориш.
— Искаш да знаеш мотивацията на героя си? Добре. На него просто му е писнало да гледа как борбата срещу търговците на наркотици се изражда в шега. Мисли си, че правителството не отпуска достатъчно средства, за да докаже, че гледа сериозно на тази борба. До гуша му е дошло от намесата на ЦРУ всеки път, когато Бюрото попадне по следите на някой наистина едър търговец. Според новия ти герой ЦРУ плаща на тези едри търговци, за да му осигуряват информация за политиката на взривоопасните страни от Третия свят, откъдето се снабдяват със стока. Заради това ЦРУ винаги притиска Бюрото, когато някой от информаторите на Управлението загази.
— Е, няма да ми е трудно да изиграя тази част. ЦРУ наистина плаща на най-големите търговци на наркотици от Третия свят — прекъсна го Бюканън.
— Точно така. Това обаче ще се промени. Търговците от Третия свят се самозабравиха. Информацията, която осигуряват, не струва пукната пара. Те си мислят, че могат да вземат парите на Управлението без да си дават много труд и на практика показват среден пръст на ЦРУ. Очевидно не са си извлекли никаква поука от нахлуването ни в Панама.
— Разбира се, че не са — прекъсна го отново Бюканън. — След като хванахме Нориега, останалите търговци мигновено заеха мястото му. Нищо не се промени в тази държава, само дето децата започнаха да умират от глад заради икономическото ембарго.
— Добре. Започваш да звучиш като новия си герой — заяви възхитен оперативният работник.
— Нищо не разбираш. Аз загубих приятели при нахлуването в Панама. Тогава смятах, че тази агресия е необходима. Но когато видях жалкото продължение —
— Чудесно — поклати глава оперативният работник. — Успя да ме убедиш, а аз знам, че в момента играеш. Очевидно съществува страшно голяма вероятност да убедиш и противниците си.
— Но аз не играя.
— Бюканън, не се впрягай. Имаме да обсъдим още много неща. Така че спести си методите за превъплъщение за по-късно.
— Не ме наричай Бюканън. Името ми е Едуард Потър.
— Дадено, точно така, Едуард. Може би ще се мотивираш допълнително, като ти кажа, че сегашната ти задача цели да компенсира половинчатото продължение на онова, което се случи в Панама. Крайната ти цел е да изплашиш до смърт търговците на наркотици от Третия свят, на които ЦРУ плаща за информация, така че да престанат да се шегуват за убитите американци по време на безсмисленото нахлуване в Панама.
— Не, това е мотивацията на Бюканън. Не искам да слушам за нея. Не искам съзнанието ми да се раздвоява. Говори ми единствено за Едуард Потър. Каква е неговата мотивация?
Оперативният работник наведе глава и въздъхна.
