продължение на три седмици с помощта на симпатизанти на Съюзниците той беше предавал чрез малка радиостанция важна информация на шефовете си, но точно преди да го изтеглят с подводница се беше натъкнал на един иракски патрул по пътя към брега.
Нямаше нищо чудно в това, че Големия Боб Бейли поклати объркано глава, когато седна на масата в ресторанта до придружителката си. В края на краищата Бюканън беше прекарал цял месец с Бейли и други пленени работници от нефтените кладенци, затворени първо в полуразрушен хотел в Кувейт Сити, а после в един от няколкото камиона, с които американците бяха прехвърлени от Кувейт в Ирак, и най-накрая в един склад в Багдад.
След известно време Саддам Хюсеин беше освободил американците „като коледен подарък за Съединените щати“. С полети на Иракските авиолинии те бяха транспортирани до различни градове, един от които беше Франкфурт, Германия. По време на полета Големия Боб Бейли седеше до Бюканън. Той непрестанно приказваше с нервно облекчение как смята като кацнат, хубавичко да се натряска с добрия си стар приятел Джим Крофорд. Но когато влязоха в залата за пристигащи, Джим Крофорд изчезна сред тълпата, заобиколен от служители на Специални операции, облечени в цивилни дрехи, които бързо отведоха Бюканън в конспиративна квартира, където дълго време докладва за резултатите от мисията си.
Оттогава Бюканън беше изпълнил още дванадесет задачи и Големия Боб Бейли се беше превърнал просто в поредния почти забравен човек, пред когото Бюканън беше играл една от многобройните си роли.
Големия Боб Бейли. Дявол да го вземе, той беше спомен от друг живот. От няколко изминали живота. Нахлуването на Ирак в Кувейт отдавна вече беше история. Големия Боб Бейли беше просто един от второстепенните герои в…
Но в момента Големия Боб Бейли играеше главна роля в този живот, с учудване си помисли Бюканън.
И Големия Боб Бейли не преставаше да поглежда към Бюканън, присвил очи, поклащайки глава, сякаш вече беше не просто объркан, а ядосан, убеден, че Бюканън беше Джим Крофорд и обиден, че Бюканън не го признаваше.
Господи, помисли си Бюканън, той изглежда достатъчно вбесен, за да се домъкне отново! Ако го направи, легендата ми съвсем ще отиде по дяволите. Тези двама мексикански търговци на наркотици не са останали живи толкова време, защото са били идиоти. Погледни очите им. Те вече се чудят какво става. Трябва да…
— Нещо подобно на една стара шега — каза той на първия близнак — на юг от границата всички американци изглеждат еднакво, дори един за друг.
— Да — отговори първият близнак.
— Много смешно — безизразно добави вторият близнак.
— Но определено успя да привлече внимание към нас — продължи Бюканън.
— Мисля, че колкото по-бързо се измъкнем оттук, толкова по-добре — каза вторият близнак. — И то преди онзи човек отново да дойде тук, което подозирам, че се кани да направи.
— Нямам нищо против. Да вървим — Бюканън се изправи и понечи да тръгне към стълбите, които водеха нагоре.
— Не, насам — каза вторият близнак. Той докосна ръката на Бюканън и посочи към задния вход и плъзгащата се стъклена врата, която водеше към потъналата в мрак градина на хотела.
— Чудесна идея — каза Бюканън. — Ще се измъкнем по-бързо, без да привличаме излишно внимание — той даде знак на сервитьора, че е оставил пари на масата и се обърна към стъклената врата.
Щом Бюканън излезе от ресторанта и се озова във влажната, изпълнена с ухание градина, чу как стъклената врата се затваря след него и забеляза, че близнаците бяха застанали от двете му страни. Освен това забеляза, че все още стискаха салфетките, с които всеки от тях прикриваше пистолета в скута си и че салфетките не изглеждаха празни. Най-накрая забеляза как парче от нощта се измъква от високите храсти вляво от вратата, храсти, откъдето телохранителят можеше спокойно да наблюдава през прозореца, докато Бюканън разговаряше с близнаците.
Телохранителят беше мексиканец, необичайно висок и едър.
Както близнаците, той също държеше пистолет. Трудно можеше да се каже в мрака, но приличаше на 9 -милиметров Берета, снабден със заглушител.
И също като своите шефове, телохранителят гледаше намръщено.
— Кой, по дяволите, си ти? — попита първият близнак, като сръга Бюканън в гърдите.
— Хей, какво… — опита се да възрази Бюканън.
— Много близо сме до прозорците на ресторанта. Някой отвътре може да ни види — предупреди брат си вторият близнак. — Трябва да слезем на плажа.
— Да — каза първият близнак. — Плажът. Шибаният плаж.
— Todavia no. Още не — обади се телохранителят. Той откачи от колана си ръчен детектор за метали и бързо, но старателно го прекара по тялото на Бюканън.
Детекторът за метали изписка три пъти.
— Токата на колана му. Ключовете му. Химикалка — каза телохранителят.
Нямаше нужда да обяснява, че в токата можеше да е скрит нож, че ключовете и химикалката можеха да послужат като оръжия.
— Свали си колана! — заповяда първият близнак на Бюканън. — Хвърли ключовете и химикалката на земята.
— Какво има? Нищо не разбирам — продължи да протестира Бюканън.
Вторият близнак измъкна пистолета си, 9-милиметров Браунинг.
— Прави каквото ти казват.
Телохранителят заби своята Берета в левия бъбрек на Бюканън.
— Rapido. Ahora. Веднага.
Бюканън се подчини, свали колана и го пусна заедно с ключовете си и химикалката.
Първият близнак ги сграбчи. Вторият избута Бюканън към градината, далеч от ресторанта.
Като държеше ниско, за да не се вижда, своята Берета, телохранителят тръгна след тях.
Градината беше просторна, изпълнена с цъфтящи храсти, тихо плискащи се басейнчета и лъкатушещи пътеки. Тук-там от земята се подаваха малки разноцветни лампи, които осветяваха алеите, обагряха храстите и се отразяваха във водата на басейнчетата. Въпреки това, в сравнение с ослепителния блясък от прозорците на хотела, градината изглеждаше обгърната в мрак. Ако някой случайно погледнеше навън, щеше да види неясните, движещи се силуети на четирима мъже, излезли да се поразходят, помисли си Бюканън. Един наблюдател в никакъв случай нямаше да забележи, че трима от мъжете държаха пистолети. Не че това имаше значение. Дори някой да забележеше оръжията и се почувстваше длъжен да се обади на полицията по телефона, това, което щеше да се случи, щеше вече да е свършило, докато полицаите пристигнеха.
Докато Бюканън крачеше по алеята към плисъка на вълните, той преценяваше възможностите си. Едната беше да се възползва от мрака в градината, да се справи с нападателите си и да избяга, като използва храстите за прикритие, в случай, че някой от тримата мексиканци оцелееше след ръкопашната схватка и започнеше да стреля. Или, най-малко, Бюканън можеше да се опита да избяга. Проблемът беше, че нападателите му щяха да очакват възможния му опит да се възползва от тъмнината. Те щяха да бъдат подготвени за внезапно движение и веднага щом той го направеше, щяха да го застрелят. Заглушителят на Беретата в ръката на телохранителя щеше да попречи на хората в хотела да чуя звука от изстрела. Когато откриеха трупа на Бюканън, тримата мексиканци щяха да се намират далеч от района.
Но това не беше единственият проблем, помисли си Бюканън. Ако наистина успееше да изненада мексиканците, тъмнината, която отначало би му помогнала, щеше да се обърне срещу него. Трябваше само да се блъсне в някой невидим предмет, докато се бореше с нападателите си. Ако изгубеше равновесие…
Ала основният проблем — онзи, на който Бюканън отдаваше най-голямо значение — че мексиканците може би го заплашваха просто за да го изпитат. В края на краищата не можеше да очаква близнаците да
