— Не. А
— Защо, за Бога, да се чувствам…
— Ако участваше в одобрена от шефовете ти операция, нямаше да пътуваш под собственото си име, не и докато носиш у себе си паспорт с нечие друго име. Това не би се понравило на шефовете ти. След всичко, което ти се е случило в Мексико и Флорида, те биха си помислили, че не могат да ти имат доверие. Ще започнат да се чудят какво, за Бога, си мислиш, че правиш с пистолет и паспорт, които не би трябвало да са у теб. Освен това, аз не съм единственият ти проблем. Ти и шефовете ти сигурно сте уговорили предварително някакъв график за връзка. Ако си пропуснал някое от обажданията, те ще се разтревожат. По-добре им се обади.
— Ако аз съм този, за когото ме вземаш, наистина ли мислиш, че ще им се обадя пред теб? По необезопасен телефон?
— По-добре направи нещо. Те ще започнат да губят търпение. Освен това, не забравяй — ако се забавиш още малко, ще започнат да се съмняват дали си в състояние да вършиш работата си както трябва.
Бюканън усети натиск зад ушите си.
— Виждам, че апетитът ви се е подобрил — каза лекарят, който отново влезе в стаята.
— Да, почти привърших със салатата.
— Е, изяжте си десерта, господин Ланг.
— Бюканън.
— После идете до тоалетната. След това може би ще се успокоя достатъчно, за да помисля за изписването ви от болницата.
Обут с маратонки, облечен с джинси и синя риза с къси ръкави, които беше помолил Холи да му купи, за да смени окървавените си обувки и дрехи, Бюканън се чувстваше като попаднал в капан в инвалидната количка, в която сестрата настояваше той да седи, докато тя я буташе от асансьора през претъпканото фоайе на болница към главния вход.
— Казах ви, че мога да вървя — заяви Бюканън.
— Докато не се спънете и не паднете, а после ще съдите болницата. Излезете ли от тази врата, правете каквото искате. А дотогава аз отговарям за вас.
Щом излезе през вратата и попадна сред уличната гълчава, Бюканън трябваше да заслони с ръка очите си. Ярката слънчева светлина го накара да премигне болезнено.
Сестрата му помогна да стане от количката.
— Казахте, че някой ще ви посрещне?
— Точно така — излъга Бюканън. Не беше виждал Холи от доста време и нямаше представа какво е станало с нея. При нормални обстоятелства щеше да изпита облекчение, че няма да го измъчва с въпросите си, но сега се чувстваше нервен. Разтревожен. Пистолетът и паспортът.
— Приятен ден, господин Бюканън.
— Ланг.
Сестрата го изгледа озадачено, докато се отдалечаваше с количката и той се запита защо.
После разбра и настръхна.
Щом сестрата влезе в сградата на болницата, той се изправи. Причината, поради която не искаше да го изведат с инвалидна количка беше, че не искаше да напусне болницата преди да има възможност да се обади от телефонен автомат.
Като се опитваше да не трепери, той отново влезе във фоайето и се насочи към редицата от телефони. Ръката му се тресеше, докато поставяше монета в автомата. След тридесет секунди вече говореше с офицера за свръзка.
— Къде беше? — попита дрезгавият глас.
Като се стараеше да говори тихо, облекчен, че никой не използваше телефоните от двете му страни, и се озърташе, за да не го подслушват, Бюканън отговори:
— Бях в болница.
— Какво?
— Някакъв тип се опита да ме ограби. Не го видях. Промуши ме отзад.
— Мили Боже! Разтревожихме се, защото не се появи на предварително уговорените места за среща тази сутрин. Тук чака екип, в случай, че имаш някакви неприятности.
— Имах късмет. Раната не е сериозна. Оставиха ме в болницата най-вече, за да ме наблюдават. Толкова много сестри влизаха и излизаха от стаята, че не исках да рискувам и да се обаждам на този номер, защото болничната централа автоматично щеше да регистрира номера. Сега за първи път имам възможност да се обадя.
— Накара ни да се изпотим, приятелю.
— Тревогата се отменя. След като сте изпратили хора на местата за среща, сигурно сте искали да ми съобщите нещо. Какво е то?
— За онази жена-репортер, която си срещнал във влака. Телефонът ти сигурен ли е?
— Да.
— Ето тогава съобщението. Продължавай отпуска си. Не се тревожи за репортера. Възнамеряваме да предприемем действия, които ще я накарат да се откаже от разследването си.
Бюканън стисна здраво слушалката.
— Явявай се по график на местата за среща. Ще те уведомим, ако има нещо ново.
— Разбрано — каза Бюканън, преглътна с мъка и остави слушалката.
Но не се обърна, а продължи да се взира в телефона.
Ще предприемат действия, които ще я накарат да се откаже от разследването си? Какво, по дяволите, означаваше това?
Нямаше да бъде професионално от негова страна да поиска обяснение на нещо, което съвсем съзнателно не беше уточнено. Шефовете му никога не казваха повече или по-малко отколкото искаха да кажат. Подборът на думите, дори когато бяха неясни, винаги беше прецизен. „Да се откаже“ можеше да означава цял куп неща — от това да се погрижат Холи да бъде уволнена от работа, през опит да я подкупят… да попречат на разследването й до… опит да я сплашат, или…
Бюканън изобщо не искаше да се замисля за възможността Холи да бъде окончателно отказана.
Не, помисли си той. Те нямаше да убият репортер, особено от „Вашингтон Поуст“. Това щеше да раздуха историята, вместо да я потуши.
Но и репортерите от време на време ставаха жертви на убийства.
Освен това нямаше да изглежда като убийство.
Той се обърна, опипа бинта на десния си хълбок и усети шевовете под него.
Холи, облечена в кафява рокля с индийски десен, която подчертаваше червената й коса и зелените й очи, седеше в едно кресло на пет метра от него.
Бюканън не показа изненадата си.
— Докладваш на шефовете си?
— Обадих се на приятел.
— Защо ли не ти вярвам?
— Искам да стоиш далеч от мен — каза Бюканън.
— И да сложа край на една толкова красива дружба? Е, сега вече се опитваш да нараниш чувствата ми.
— Говоря сериозно. Престани да се навърташ около мен. Няма смисъл да привличаш внимание към себе си.
— За какво говориш?
Бюканън прекоси фоайето и се отправи към магазина за подаръци.
— Няма да се отървеш толкова лесно от мен — токчетата й приглушено почукваха по покрития с мокет под.
