В отговор Реймънд отвори куфарчето си и връчи на Дръмонд голям плик, в които имаше видео касета.
Дръмонд подаде плика на Делгадо.
— Това, разбира се, е копие. Пазех го като допълнително средство за преговори. Внимавайте къде ще я оставите. Съпругата ви или дъщеря ви могат да започнат да се питат какво има на нея. Или президентът. Няма да искате той да я види. Един политически скандал от този род ще бъде заплаха за неговото управление, да не говорим, че ще провали напълно шансовете ви да станете негов наследник.
Докато стискаше касетата, Делгадо усети как по гърба му се стича пот.
Внезапно вратата на кабинета се отвори. Стомахът на Делгадо се сгърчи, когато видя, че влиза съпругата му. Интелигентна, изискана, добре образована, тя си даваше ясна сметка за ролята си като съпруга на политик и винаги се държеше безукорно. Тя проявяваше търпимост към честите му отсъствия и несъмнено знаеше за многобройните му мимолетни прегрешения. Но тя винаги беше до него, когато се нуждаеше от символичната й подкрепа по време на официални прояви. В края на краищата тя беше израсла в семейство на политици. От ранна възраст беше научила правилата. Тя беше сестра на най-добрия приятел на Делгадо, президента на Мексико.
— Съжалявам, че ви прекъснах, скъпи. Не знаех, че имаш гости. Как сте, господин Дръмонд? — попита тя на безукорен английски. Скъпите дрехи и бижутата й подчертаваха нейните с нищо незабележителни черти.
— Отлично — отговори Дръмонд на испански. — А вие? Надявам се, че сте добре, сеньора.
— Да, добре съм. Желаете ли да останете за обяд?
— Благодаря ви, но се боя, че тъкмо се канех да тръгвам. Вашият съпруг и аз трябваше да обсъдим някои въпроси. Налага се да летя за Европа.
— Винаги сте добре дошли — каза тя. — Естебан, ще бъда в градината — тя затвори вратата.
В стаята за миг настъпи неловко мълчание.
— Помислете си — каза Дръмонд. — Не ставайте глупак. Няма нужда да проваляте всичко, което толкова упорито сте се старали да постигнете. Не се лишавайте от възможността да постигнете още по- големи неща. Изгледайте касетата, унищожете я и се погрижете да изпълните всичко, което обсъдихме.
Делгадо потисна внезапния гняв, който пламна в гърдите му. Идваш в къщата ми. Пренебрегваш гостоприемството ми. Заплашваш ме. Заплашваш семейните ми отношения със съпругата ми и дъщеря ми. Челюстта го болеше от ярост. Ще дойде време, когато няма да имаш власт над мен.
И тогава ще те унищожа.
— Директорът на Института за археология и история — каза Дръмонд. — Когато ви казах да го убедите да не се меси в работата ми, имах пред вид да го отстраните. Искам да го смените с някой, който знае да прави компромиси, няма да създава проблеми и цени услугите.
Бюканън се размърда неспокойно.
— Добре дошъл в света на живите. Как се чувстваш?
Измина известно време преди да разбере какво го беше попитала жената. Трябваше му още известно време, за да отговори.
— …Боли ме.
— Сигурно — жената се засмя. В смеха й нямаше никакво презрение, а изразяваше съчувствие. Звукът му беше тих и все пак дълбок.
Хареса му.
Измина още малко време преди мъглата да се разсее и да разбере, че се намира в болнично легло. Не знаеше кое го боли повече — главата му, в която кръвта силно пулсираше, или десният хълбок, който сякаш гореше. Главата му беше бинтована. Имаше чувството, че хълбокът му е вдървен, също от бинтове. И шевове.
— Притеснявах се за теб — каза жената.
Той впери поглед в нея, като очакваше да види някоя сестра, наведена над леглото, или може би, по някаква щастлива случайност, Хуана, въпреки че тази жена нямаше латиноамерикански акцент.
Той забеляза червената й коса и значението на този факт го накара да изтръпне от тревога. Размърда се още по-неспокойно.
— Отпусни се — каза Холи Маккой. — Вече си добре. Ще се оправиш.
Как не, помисли си той. Беше се случило нещо лошо, много лошо, въпреки че замъгленото съзнание му пречеше да разбере точно колко лошо.
— Е — прозвуча мъжки глас. — Виждам, че вече сте дошъл в съзнание.
Лекар. Бялата престилка контрастираше с черната му кожа. Той влезе в стаята, внимателно прегледа болничния картон, закачен за крака на леглото и най-накрая каза:
— Наложило се е сестрите от нощната смяна да ви будят периодично, за да проверяват неврологичните ви реакции. Спомняте ли си това?
— …Не.
— А мен помните ли?
— …Не.
— Добре. Защото снощи, когато са ви докарали в спешното отделение, аз не бях на смяна. Отговаряйте честно на въпросите ми. Първото нещо, което ви дойде на ума. Разбирате ли?
Бюканън, кимна, като примигна от болката, която това движение му причини.
— Знаете ли защо сте тук?
— …Намушкан.
— Още един верен отговор. Помните ли къде?
— …В хълбока.
Лекарят се усмихна леко.
— Не, исках да кажа, къде извън болницата ви намушкаха?
— …Френския квартал… „Кафе дьо Монд“.
— Точно така. Нападнали са ви на тротоара пред ресторанта. Щом се почувствате по-добре, полицията ще поиска да дадете показания, въпреки че, доколкото разбирам, вашата приятелка тук им е съобщила повечето от нужните подробности.
Холи кимна.
— Ако сте човек, който обича компания в страданието, не сте единствен — продължи лекарят. — Снощи в спешното отделение са постъпили няколко жертви на нападения с цел обир и не всички са имали вашия късмет. Неколцина са в критично състояние.
— …Нападение?
— Аз описах на полицаите човека, който го направи — каза Холи. — Не че това кой знае колко ще им помогне. Носеше костюм на пират. Снощи доста хора носеха маскарадни костюми. — Тя вдигна пластмасова чашка и постави между зъбите му сламка. Водата беше студена.
— Вие сте в медицинския център на Щатския университет на Луизиана — каза лекарят. — Трябваше да ви направят двадесет шева. Но сте имали късмет. Не е засегнат нито един от важните органи. Острието не е успяло да проникне дълбоко, по-скоро ви е разрязало.
Полицията? — помисли си Бюканън. Господи, аз носех пистолет. Ами ако са го намерили? Трябва да са го намерили. И фалшивия паспорт на Виктор Грант. Сигурно ще започнат да се питат…
— При падането сте ударили главата си — каза лекарят. — Получили сте контузия.
— По всичко изглежда, че няма неврологични поражения. Все пак, може да се изморите всички да ви задават едни и същи въпроси… Като например, колко пръста съм вдигнал?
— Три.
— На колко години сте?
— На тридесет и две.
