в движение. И което беше по-важно — да прави това, което би правил Питър Ланг. Затова се отпусна на седалката, като се престори, че се наслаждава на гледката, докато таксито се спускаше по улица „Чупитулас“, а след това излезе на магистрала 90, вля се в потока от коли и се понесе към „Метери Роуд“.
Преди Гражданската война на мястото на гробището, което водеше началото си от 1873 година, имало хиподрум. Както и множеството останали стари гробища в Ню Орлиънс, то беше изпълнено с безкрайни редици от зидани гробници. Тридесет метровите гробници бяха на четири нива, с ниши със зазидани входове, в които се намираха ковчезите. Земята беше толкова равна, а Мисисипи толкова близо, че заради влажната почва се наложило погребенията да се извършват над земята. Изградената след време модерна система за отводняване беше решила проблема с влагата. Въпреки това заради наложилата се традиция повечето погребения все още се извършваха над земята.
Питър Ланг беше идвал тук често. От всички стари гробища, които имаше навика да посещава, „Метери“ беше любимото му. Привидната цел на тези посещения беше вкусът му към готическата атмосфера и интересът му към историята, въпреки че истинската причина бяха многобройните скрити кътчета и процепи из запуснатите гробища, които осигуряваха изобилие от места за „пощенски кутии“ (тогавашният оперативен ръководител на Бюканън-Ланг имаше мрачно чувство за хумор). Понякога, макар и рядко, беше получавал съобщения чрез мигновен контакт, тъй като в пълните с посетители и опечалени роднини гробища никой не би могъл да забележи умелата размяна.
Но сега причината Бюканън-Ланг да дойде тук беше друга. За него това гробище беше свързано с Хуана. Тя често го беше придружавала при неговите посещения и в края на краищата интересът й към старите гробници беше започнал да съперничи на неговия. Той добре си спомняше колко очарована беше тя, когато за пръв път се озова пред малкия мавзолей на Джоузи Арлингтън, известна в миналото съдържателка на публичен дом в града. Джоузи беше решила гробницата й да бъде построена от червен камък и украсена с факли от гранит. Когато Бюканън-Ланг стигна до гробницата, в ушите му сякаш прозвуча смехът на Хуана. Леката мъгла се беше вдигнала. Слънцето грееше ярко от синьото небе и във внезапно блесналите му лъчи, които контрастираха със сумрака на порутеното гробище, той си представи Хуана, застанала до него, вдигнала глава, усмихната широко и преметнала ръка през рамото му. Прииска му се да я прегърне.
Довечера щеше да го направи.
Не трябваше да я оставя да си иде. Животът ми щеше да бъде много по-различен.
Няма да те оставя да си отиде втори път. Не знаех колко много се нуждая от теб.
Тогава, преди шест години, ти казах истината. Обичам те.
Или поне Питър Ланг те обича.
А Бюканън-Ланг? — запита се той.
А Бюканън?
Кръвта не преставаше да пулсира в главата му. Той разтри слепоочията си, но главоболието продължи да го измъчва.
Когато се върна в стаята си в хотела, Бюканън се подчини на указанията и зачака, в случай, че шефовете му искаха да се свържат с него. Помисли си дали да не си поръча вечеря, но нямаше апетит. Помисли си дали да не включи телевизора и да погледа новините по CNN, но те не го интересуваха.
Хуана.
Той продължаваше да очаква с нетърпение срещата си с нея. Продължаваше да преживява отново последната вечер, която бяха прекарали заедно преди шест години. Продължаваше да съжалява за пропуснатата възможност.
Седнал в креслото, Бюканън изведнъж осъзна, че стаята е потънала в мрак. Не беше спуснал завесите, защото искаше да се наслади на залеза. Имаше чувството, че сякаш само преди миг небето беше алено. А сега то и стаята изведнъж бяха потънали в мрак. Объркан, смутен, той погледна светещия циферблат на часовника си.
Девет и шестнадесет?
Не. Това беше невъзможно. Сигурно сенките го бяха заблудили. Не беше видял добре циферблата. Той протегна ръка към масата, запали лампата, погледна отново часовника и установи, че часът наистина беше 9:16, че без да забележи, бяха изминали три часа и шестнадесет минути.
Мили Боже, помисли си той, това се случва за трети път през последните три дни. Не, греша. За четвърти. Исусе Христе! Нима толкова дълбоко се замислям, че губя представа за всичко наоколо?
Той стана, отиде в банята, после се върна и закрачи из стаята, като се опитваше да си възвърне чувството за движение. Когато стигна до телефона върху бюрото близо до гардероба, той с изненада забеляза, че малката червена лампичка за съобщения свети.
Но аз не чух телефона да звъни!
Разтревожен, че офицерът за свръзка се беше опитал да му предаде спешно съобщение с инструкции, той бързо вдигна слушалката и натисна бутона.
След три иззвънявания отговори женски глас:
— Хотелска централа.
Бюканън се опита гласът му да прозвучи спокойно.
— Обаждам се от стая хиляда двеста и четиринадесет. Виждам, че има съобщение за мен.
— Един момент, сър, докато… Да.
Сърцето на Бюканън заби силно. Телефонистката каза:
— Холи Маккой е оставила съобщение в пет и четиридесет и пет. То гласи: „Отседнали сме в същия хотел. Защо не се видим по-късно?“. Мога да се обадя в стаята й, ако желаете, сър.
— Не благодаря. Не е нужно.
Бюканън остави слушалката.
Изпитваше смесени чувства — облекчение, че не беше пропуснал спешно съобщение, което шефовете му се бяха опитали да му предадат и не по-малко облекчение от факта, че съобщението, което беше получил, беше направено в пет и четиридесет и пет. Преди да се върне в хотела. Преди да седне и да изгуби в мисли три часа. Поне не беше се унесъл толкова дълбоко, че да не чуе позвъняването на телефона.
Но изпитваше и тревога, че Холи Маккой беше успяла да го открие в този хотел. Смущаваше го не само нейното дразнещо упорство, нейният непрестанен натиск. Имаше и още нещо. Как го беше открила? Нима беше обладана от толкова голяма решимост, че беше позвънила във всеки от стотиците хотели в града, питайки за…?
Трябваше да използвам друго име, когато резервирах стаята.
Но нали точно заради тези имена започнаха проблемите ти. Ако Холи Маккой беше открила, че си използвал псевдоним, за да се регистрираш, това щеше да я направи още по-подозрителна. Освен това ако беше използвал без разрешение фалшиво име, под което да се регистрираш, шефовете ти щяха да започнат да се питат какво, по дяволите, си мислиш, че правиш. Нали си в отпуск, а не изпълняваш мисия?
Но Бюканън правеше точно това, изпълняваше мисия, и до срещата оставаше много малко време. Трябваше до единадесет часа да се добере до „Кафе дьо Монд“. Точно в този час преди шест години Хуана и той бяха пристигнали там.
Довечера. След като се увери, че сивото му спортно сако скрива пистолета, затъкнат здраво под колана отзад на гърба, той отвори вратата, огледа коридора, заключи стаята и бързо пое надолу по пожарното стълбище.
Нощта имаше някаква призрачна прилика с онази от преди шест години. Така например Бюканън забеляза, че времето беше меко, във въздуха витаеше обещание за дъжд, а от Мисисипи подухваше приятен бриз. Също като преди.
Той внимателно провери дали Холи Маккой не се вижда наоколо, но докато бавно вървеше по улица „Чупитулас“, за да не се набива в очи, смутено откри още една очевидна прилика с онази нощ от преди шест години. Беше празникът на Вси Светии. Много от минувачите носеха маскарадни костюми и отново, както преди шест години, най-предпочитаният изглежда беше този на скелет: черна, плътно прилепваща дреха,
