порта на една от къщите. Над високата каменна стена, която обграждаше огромното имение, се издигаха величествени сенчести дървета. От лимузината излезе униформен шофьор и се запъти към въоръжения охранител, който стоеше зад решетките на портата и наблюдаваше посетителя с присвити очи. След кратък разговор, по време на който шофьорът показа на охранителя някакъв документ, последният влезе в дървената будка до портата, вдигна слушалката на телефона и каза нещо на някого в къщата. Половин минута по-късно той се върна при портата, отвори я и махна с ръка на шофьора да вкара лимузината в имението. Когато придружаващите коли се опитаха да я последват, охранителят вдигна лявата си ръка, за да спрат. В същия момент се появи друг охранител, който затвори портата и я заключи.
Лимузината продължи по сенчеста алея за коли, която се виеше покрай дървета, градини и фонтани към къщата. Когато спря пред каменните стъпала на входа, едното крило на голямата врата се отвори и навън излезе мустакат мъж с аристократичен вид. Това, че не беше изпратил някой от прислужниците да посрещне този посетител, говореше за необходимостта лично да засвидетелства уважението си. Неговото име беше Естебан Делгадо, а фамилията му — която означаваше „слаб“ — му подхождаше дори още повече, откакто предишната седмица се беше срещнал с директора на Националния институт за история и археология в Акапулко, защото сега тялото и лицето на Делгадо бяха не просто елегантно слаби, а болезнено изпити. Лицето му с орлови черти беше бледо и той почти щеше да повярва на слуховете, че е сериозно болен, ако не си даваше ясна сметка за непоносимото напрежение, което го измъчваше.
Когато слезе по стълбите, той се насили да се усмихне. В този момент задната врата на лимузината се отвори и от колата излезе около тридесет и пет годишен добре облечен американец с руса коса и приятен вид. Мъжът създаваше впечатление, че от цялото му същество се излъчва добродушие, но това не можеше да заблуди Делгадо, защото в усмивката на мъжа — в редките случаи, когато наистина се усмихваше, а този не беше един от тях — нямаше и капчица топлота. Името на този мъж беше Реймънд и единственият път, когато Делгадо го беше виждал да се усмихва, беше по време на бой на петли.
Без да обърне внимание на Делгадо, Реймънд огледа преценяващо охраната на имението, после заобиколи лимузината и отвори другата врата. От нея излезе възрастен мъж с очила с дебели стъкла и гъста бяла коса. Въпреки че беше около осемдесетгодишен, като се изключеха силно набръчканите му ръце, той изглеждаше на шестдесет години.
— Професор Дръмонд — поздрави го Делгадо с пресилена приветливост. — Нямах представа, че възнамерявате да ни посетите. Ако знаех, щях да организирам прием във ваша чест.
Дръмонд властно се ръкува с Делгадо, впи поглед в него и изчака малко преди да отговори на испански — един от седемте езика, които владееше.
— Дойдох по работа в Мексико Сити и реших да обсъдя нещо с вас. От кабинета ви ме уведомиха, че сте тук. Ако можете да ми отделите един час…
— Разбира се — Делгадо поведе Дръмонд и помощника му по стълбите. — Вашето посещение в дома ми е чест за мен.
Въпреки сенчестите дървета, Делгадо усети, че се изпотява.
— Ще наредя на прислужниците да донесат нещо освежително. Искате ли ром и кола? Или може би…
— Не употребявам спиртни напитки. Но, разбира се, вие можете да си пийнете, ако искате.
— Канех се да изпратя някой за лимонада.
Те влязоха в сумрачната къща и прекосиха прохладния, облицован с мрамор вестибюл. В горния край на извитото стълбище се появи някакво момиче, облечено с пъстри дрехи, което очевидно се изненада от присъствието на посетителите, но веднага се подчини на резкия жест на Делгадо, с който той й нареди да се върне там, откъдето е дошла. Щом стигнаха дъното на коридора, Делгадо въведе Дръмонд и Реймънд в облицован с махагон кабинет, с кожени мебели, пълен с ловни трофеи и многобройни ловни пушки, голяма част от които старинни, подредени в шкафове със стъклени витрини. Делгадо за първи път долови проблясък на интерес в погледа на Реймънд. Двама прислужника бързо сервираха освежителни напитки и веднага излязоха.
Нито Дръмонд, нито Реймънд посегнаха към чашите с лимонада.
Вместо това Дръмонд седна в креслото с властно изправени рамене и отпусна дългите си ръце върху страничните облегалки. Гласът му беше треперлив, но силен, погледът му нито за миг не се отдели от Делгадо.
— Подозирам, че вашите сътрудници вече са ви казали, но трябва да координираме действията си.
Делгадо се престори на объркан.
— Жената, министре. За вас няма да бъде изненада, когато ви кажа, че тя е изчезнала.
— А! — сърцето на Делгадо подскочи, но той скри тревогата си. — Да. Жената. Наистина, получих информация, която ме накара да предположа, че е изчезнала.
— И?
Делгадо се опита гласът му да прозвучи строго.
— Какво възнамерявате да направите по този въпрос?
— Това, което направих и правя в момента, е че използвам всички възможни средства, за да я открия. Проучваме всеки детайл от миналото й, всяко възможно място, където би могла да се скрие, всеки човек, към когото би могла да се обърне за помощ.
— И все пак вече втора седмица няма никакъв резултат.
Дръмонд кимна в знак на поздравление.
— Разполагате с отлични източници.
— Все още не сте отговорили на въпроса ми. Какво възнамерявате да направите по този въпрос?
— По отношение на вас? Нищо — отговори Дръмонд. — Нашето споразумение остава в сила.
— Не виждам защо. Вие не изпълнихте вашата част от договора. Уверихте ме, че сте в състояние да контролирате жената. Изрично заявихте, че тя ще реши моя проблем.
— Което и направи.
— Временно. Но сега, след като е изчезнала, проблемът си остава същият като преди.
Дръмонд присви старческите си очи.
— Не съм съгласен. Изчезването й не може да бъде свързано с вас.
— Освен ако не проговори.
— Няма да го направи — каза Дръмонд. — Защото, ако е имала намерение да проговори, досега щеше да го направи. Това е един от очевидните начини, по които може да се опита да спаси живота си. Тя знае, че ако го направи, ще я убием. По принцип аз смятам, че тя мълчи от страх и като знак към нас, че ако я оставим на мира, няма да бъде заплаха за нас. Бих казал, заплаха за вас. В края на краищата, проблемът е ваш. Аз просто ви правех услуга, като се опитах да го реша.
Делгадо усети как пулсът му се ускорява от гняв.
— Не услуга. Делово споразумение.
— Няма да споря за терминологията. Дойдох да ви кажа, че въпреки изчезването й, очаквам от вас да ми позволите да довърша работата си, както ми обещахте.
Делгадо се изправи, за да се освободи от нервното напрежение, което изпитваше.
— Това ще бъде много трудно. Директорът на Националния институт за история и археология е вбесен, че обектът в Юкатан е под ваш контрол. Той се опитва да си осигури подкрепата на правителството за извършване на пълно разследване.
— Разубедете го — каза Дръмонд.
— Той е твърдо решен.
Сега дойде ред на Дръмонд да се изправи. Въпреки хилавото си тяло, той изпълни кабинета с присъствието си.
— Трябват ми само още няколко седмици. Вече съм твърде близо. Няма да позволя да бъда спрян.
— Освен ако не се провалите.
— Аз никога не се провалям — настръхна Дръмонд. — Аз съм човек, който не прощава на партньорите си. Ако вие ме провалите, въпреки изчезването на жената, ще ви накарам да съжалявате.
— Как? Ако не откриете жената и тя не проговори?
— Тя беше необходима само за да предпазва вас. Трябва ми само това, за да ви разоблича — Дръмонд щракна с пръсти.
