върху която бяха изрисувани фосфоресциращи кости и боядисана в бяло, подобна на череп маска за глава. При наличието на толкова много хора, които си приличаха, той трудно можеше да установи дали го следят. Нещо повече, единственото, което Холи Маккой трябваше да направи, за да скрие червената си коса, беше да си сложи маска. За разлика от хората около него тази нощ той се открояваше сред тях, защото беше един от малцината, които не носеха някакъв маскараден костюм.
Когато прекоси Кенъл Стрийт и пое към Френския квартал, до слуха му започна да долита музика, тиха, после по-отчетлива — все по-усилващият се ритъм и вой на джаз. Преди време беше прочел в някакъв вестник, че властите в Ню Орлиънс са издали разпоредба за ограничаване на шума, но тази вечер сякаш никой не го беше грижа за нея. Уличните оркестри се опитваха да заглушат оркестрите в баровете. Диксиленд, блус — тези и много други стилове звучаха по тесните, претъпкани улички на Френския квартал, докато костюмираните хора танцуваха, пееха и пиеха, празнувайки нощта на мъртвите.
Когато светците…
Бюканън се опита да се скрие в тълпата. Разполагаше с по-малко от час преди да стигне до „Кафе дьо Монд“ и искаше да използва този час, за да се увери, че никой няма да разбере за срещата му с Хуана.
Той пое по Биенвил Стрийт, после по Ройъл Стрийт, след това нагоре по Конти към Бърбън Стрийт, раздразнен от гъстата тълпа. Тя му пречеше да се движи бързо, да се възползва от възможността да свърне неочаквано в някой вътрешен двор или странична уличка. Всеки път, когато се опиташе да приложи някоя тактика за заблуда на евентуалните си преследвачи, пред него внезапно изникваше група от развеселени хора и ако някой наистина го следеше, лесно щеше да остане незабелязан сред тълпата от празнуващи.
Бюканън си купи маска на дявол от един уличен търговец, но веднага установи, че му пречи да вижда добре. Започна да се блъска в околните минувачи, което го накара да се почувства уязвим и притеснен. Той свали маската, погледна часовника си и с изненада установи, че докато съсредоточено се беше опитвал да остане незабелязан в тълпата, беше станало почти единадесет часа. Трябваше да побърза.
Скоро, помисли си той. Скоро щеше да прегърне Хуана. Скоро щеше да разбере защо се нуждаеше от него. Щеше да й помогне. Щеше да й покаже колко много я обича. Щеше да поправи грешката, която беше допуснал преди шест години.
Кой беше допуснал грешка?
Като се спусна по Орлиънс Авеню, той стигна до потъналия в тъмнина парк „Сейнт Антъни“. Оттук пое по пиратската алея надолу към площад „Джаксън“. Огромната бронзова статуя на възседналия кон Андрю Джаксън призрачно изплува от потъналата в мрак градина на заключения, безлюден парк. Бюканън тръгна по един от тротоарите, които обикаляха заградения с ограда от ковано желязо площад, стигна до Декатур Стрийт и спря в сенките, за да огледа мястото на срещата.
За негово учудване там, където беше застанал, беше почти безлюдно и тихо, за разлика от останалата част на Френския квартал. Почувства се встрани от събитията и по-уязвим. Като се озърна няколко пъти назад, той се увери, че е сам.
И все пак усещаше някаква заплаха. Бюканън отново огледа мястото на срещата. Най-сетне излезе на светло, почувства се така, сякаш отново се бе върнал в света на живите, прекоси Декатур и се отправи към „Кафе дьо Монд“.
То представляваше голяма бетонна сграда, чиято отличителна черта бяха построените под формата на високи, широки арки стени, които правеха ресторанта открит. По време на проливен дъжд спускаха брезентови навеси на зелени и бели райета, които предпазваха вътрешността, но обикновено — и тази вечер не правеше изключение — единственото нещо, което отделяше минувачите по улицата от посетителите на ресторанта, беше високата до кръста желязна ограда. Тази вечер, също както и преди шест години, ресторантът беше пълен повече от обикновено. Заради празника. Заради Вси Светии. Тълпа от клиенти, много от тях с маскарадни костюми, стояха на опашка на тротоара в очакване да влязат.
Бюканън се помъчи да открие Хуана, като се надяваше, че тълпата би могла да я накара тя да го чака отвън. Двамата с Хуана щяха да се измъкнат от шума и блъсканицата. Той щеше да я прегърне влюбено и да се опита да намери някое по-спокойно място. Щеше да я накара да му обясни какво беше наложило толкова неочаквано да му изпрати картичката и да му даде възможност да докаже любовта си.
Ресторантът имаше допълнителна зала. По-малка от главната, тя беше покрита с навес на зелени и бели райета, опънат върху разположени на голямо разстояние една от друга тънки бели опори, което правеше помещението да изглежда още по-открито. Бюканън погледна над ниската метална ограда към клиентите, скупчени около малки кръгли масички. В залата цареше непрестанно движение. До слуха му достигна шумът на многобройните разговори.
Хуана.
Той се взря още по-напрегнато, за да я види. Премести се, за да огледа вътрешността от различен ъгъл. Погледът му обходи опашката от чакащи клиенти.
Ами ако е с маскараден костюм? — помисли си той. Ами, ако се страхува толкова, че е решила да се маскира? Той нямаше да успее да я познае. А тя може би не бързаше да се срещне с него. Може би беше толкова уплашена, че искаше да огледа внимателно всички хора около него, преди да му се обади.
Хуана.
Но дори и да не носеше маскараден костюм, как можеше да бъде сигурен, че ще я познае? Бяха изминали шест години. Може би сега косата й беше дълга? Може би…
Ами той? Как се беше променил неговият външен вид, също като многобройните му самоличности, през тези шест години? Дали косата му беше боядисана в същия цвят? Дали теглото му беше същото? Не трябваше ли да има мустаци? Не можеше да си спомни дали Питър Ланг имаше мустаци. Дали…?
Хуана.
Бюканън се промъкна край чакащите клиенти и влезе в ресторанта, решен да я открие. Тя трябваше да бъде тук. Съобщението в картичката можеше да означава само това. Тя трябваше да се срещне с него. Тя се нуждаеше от помощта му.
— Хей, няма ли да изчакаш, докато ти дойде редът — подхвърли някой.
— Сър, трябва да се наредите на опашката — обърна се към него един от келнерите.
— Вие не разбирате. Трябва да се срещна…
— Моля ви, сър. На опашката. Хуана.
Бюканън се върна. Главоболието му се усили, докато оглеждаше тълпата от клиенти в ресторанта. Щом излезе на тротоара, той започна да разтрива главата си. Когато край него мина група от костюмирани хора, Бюканън рязко се обърна, за да види дали Хуана не е между тях.
Ножът се заби в хълбока му. Остър. Студен. Вцепеняващ. Парещ. Все едно, че някой го беше ударил. Той залитна. Изстена. Почувства топлината на кръвта, която бликна от раната. Някой изпищя. Хората около него започнаха да се блъскат, като се мъчеха да отстъпят назад. Бюканън се опита да спре кръвта, но се подхлъзна. Желязната ограда сякаш се втурна към него.
Не! — мислено изкрещя той. Не главата! Не отново! Не трябва да си удрям…!
8.
Черната лимузина и съпровождащите я коли се движеха по автострадата „Инсургентес Сур“, принудени да поддържат отчайващо ниска скорост, докато процесията се мъчеше да си пробие път през задръстването, причинено от многобройните в почивния ден коли, поели на запад, далеч от смога на Мексико Сити. След около шестдесет километра лимузината и придружаващите я коли стигнаха Кернавака, най-популярната, но в същото време предназначена изключително за богаташи и правителствени служители вилна зона на столицата. Лесно можеше да се разбере защо богатите и властниците идваха тук всяка събота и неделя. Закътана в красива, обрасла с дървета долина, в Кернавака имаше простор, тишина, приятно време и това, което всички ценяха най-много — чист въздух. Тук владетелите на ацтеките бяха строили своите дворци. Същото беше направил и Кортес. Император Максимилиан особено обичаше градините в живописната местност. В наши дни това, което важните посетители от столицата ценяха най-много, бяха луксозните хотели и подобните на замъци големи къщи.
Лимузината продължи по разкошните улици на потънал в тишина квартал и спря пред голямата желязна
