Докато шофьорът прибираше чантите в багажника, Бюканън се настани на задната седалка до мъжа с квадратно лице и с телосложение на футболист от колежански отбор, който очевидно беше престанал да поддържа форма.
— Е, Тед, отдавна не сме се виждали.
Холи, която седеше от другата страна, се наведе напред.
— Помислих си, че може да пътува с нас, вместо да използва друго такси. Взехме го, докато те нямаше.
— Тед, благодаря, че ми помогна за чантите.
— За каква помощ става дума?
— Точно това имах пред вид.
— Трябваше само да ме помолиш.
— Защото ти не счете за необходимо да го направиш?
— Също както и ти не счете за необходимо да поискаш разрешение да влезеш в стаята ми. Не ми харесва някой да рови из вещите ми. На всичко отгоре си облякъл моето сако.
— Много си наблюдателен. Е, какво ще кажеш? Не ми стои зле, нали? Ето ти ключа.
Холи се опита да смени темата на разговора.
— Намери ли това, което търсеше?
— Веднага. Тед не го бива много за тези неща.
— Хей! — каза Тед.
— Добре де — намеси се Холи, — разбирам защо си ядосан. Аз трябваше да ти помогна за чантите, когато те видях да идваш. Знаех, че току-що са те изписали от болницата. Трябваше да сляза и да ти помогна като на приятел.
— Този тип не е приятел — заяви Тед.
— Тед! — предупредително каза Холи. Тя се обърна към Бюканън. — Слушай, съжалявам. Не забравяй, че идеята да напусна хотела беше твоя. Ако смяташ да ме плашиш с мелодраматични жестове, не можеш да очакваш съдействие от моя страна.
— В такъв случай, може би е по-добре да се върнем и да те запозная с човека, който те очаква във фоайето.
Холи присви очи.
— Шегуваш се, нали?
— Стори ми се, че той няма никакво чувство за хумор.
— Това са глупости — заяви Тед.
— Точно така, Тед. Глупости — каза Бюканън. — Не ми пука какво ще стане с теб, но докато Холи и аз не уредим някои неща помежду си, предпочитам тя да бъде в добро здравословно състояние.
— Престани да се опитваш да ме изплашиш — каза Холи.
— Накъде, сър? — шофьорът се беше върнал в таксито и чакаше.
— Тази задача ме изтощи — Бюканън избърса потното си чело. — Дойдох тук да разгледам местните забележителности. Мисля, че една разходка по реката ще ми се отрази добре. Защо не ни откарате до пристана на Тулуз Стрийт? Наближава два и половина. Може би все още имаме време да се качим на „Начес“?
Когато таксито се включи в движението, Холи каза:
— За човек, който твърди, че никога не е бил в Ню Орлиънс, ти определено знаеш доста за туристическите атракции.
— Прочетох за тях в един пътеводител.
— Така ли? И кога стана това? Докато беше в безсъзнание?
Сирената засвири „На юг в Дикси“ и живописно украсеният параход с лопатно колело се отдели от кея и пое по Мисисипи. Край релингите на трите палуби се бяха струпали стотици пасажери, които се наслаждаваха на бриза, подухващ от реката, разглеждаха пристаните, край които минаваха, складовете, рафинерията, мястото на сражение, състояло се през 1812 година и плантаторска къща, датираща от преди Гражданската война.
Докато останалите пасажери сякаш се радваха на силното слънце, очите на Бюканън все още бяха твърде чувствителни и той предпочете да остане на сянка под тентата, опъната над кърмата. Тъй като повечето пасажери стояха край релингите, възможността някой да подслуша разговора им беше твърде малка.
Холи поклати глава.
— Не разбирам? Защо разходка с кораб?
— Процес на елиминиране — Бюканън отпи от една от бутилките с Кока Кола, които беше купил за Холи и за себе си, когато се качиха на борда. — Трябва ми време да помисля, трябва ми място да помисля — той глътна още два „Тиленола“, затвори очи и отпусна глава назад.
— Трябваше да останеш в болницата по-дълго — отбеляза Холи.
— Имам да правя твърде много неща — отговори Бюканън.
— Да, като например да гледаш мътната Мисисипи. На Тед не му хареса, че го накара да остане на брега с багажа ми.
— Каза, че искаш да говорим. Работата е там, че не ми трябва свидетел, докато го правим. По този начин той не може да ни последва. А много скоро ще бъдем достатъчно далеч, извън обхвата на онези радиостанции, които спомена, за да поддържате връзка. Между другото, къде си скрила твоята? В чантичката си? Или може би… — Бюканън посочи към отвореното деколте на роклята й.
— Добре — гласът й прозвуча унило. Тя бръкна в роклята си, откачи малък микрофон и миниатюрен предавател от презрамката на сутиена си и му ги подаде. — Печелиш.
— Твърде лесно — Бюканън изключи предавателя. Ръката му почувства топлината на тялото й върху метала. — Откъде да знам, че нямаш друг?
— Има само един начин да се увериш. Но след като не позволих да ме претърсиш в купето на влака, със сигурност няма да…
— За какво искаше да говорим?
— Като начало, кой, мислиш, се опита да те убие? И моля те, не ми разправяй за случайно нападение.
— Кой? Да, това е големият въпрос, нали?
— Един от всичките.
Този въпрос измъчваше Бюканън от момента, в който се беше свестил в болницата. Ако започнеше да го обсъжда гласно, щеше да отвлече вниманието на Холи от участието си в „Скоч и сода“.
— Отвори чантичката си.
Тя го направи.
Вътре нямаше касетофон.
— Добре, мога да ти кажа следното. Не те излъгах, като казах, че съм дошъл в Ню Орлиънс да се срещна с един приятел — той се запита дали да продължи. — Една жена.
Бюканън се замисли.
— Това, което ще ти кажа, не е поверително, затова няма причина… Не съм я виждал от шест години, но скоро ми изпрати съобщение, че има нужда от помощ. Приятелката ми е много независима. Не е от онзи тип, който ще моли за помощ, освен ако проблемът не е сериозен…
— Тази приятелка, любовница ли ти беше?
— Ти репортер ли си или дописник за клюкарски рубрики? Искам да ти кажа, че това не е твоя работа.
Холи чакаше.
Бюканън прехапа долната си устна.
— Можеше да ми бъде любовница. Може би трябваше да бъде. Може би щяхме да се оженим.
— Но?
— Да кажем, че имах проблеми да разбера кой точно бях аз.
В минало време? — запита се Бюканън.
