започна да се замъглява.
Машо преряза кожената връв. Нямаше смисъл да остава вързан за коня. Щяха да го убият и да вземат онова, което носеше. Нека го убият, но може би конят и кутията с ценното съдържание щяха да се изплъзнат от ръцете им.
Сега и двете му ръце бяха свободни. Той се обърна, удари коня и го подкани да тръгне. Извика името му. Наруга го. Но животното упорито отказваше да помръдне. В отчаянието си Машо заби върха на ножа в задницата му. В същия миг приведената фигура се възползва от шанса и скочи към Машо. Камата на нападателя проблесна и с лекота проряза туниката и ризата му. Машо инстинктивно замахна със своята и улучи мъжа в челото. Кръвта попи в тъмната тъкан, която скриваше лицето му. Нападателят се отдръпна, но само за секунда. После конят блъсна Машо и той падна по лице на земята.
При падането изпусна камата си. Имаше друга за такива случаи, втъкната отзад в колана му. Но когато посегна към нея, три-четири от облечените в черно се струпаха около него. Един скочи на гърба му и му попречи да извади втората кама, а останалите стояха, насочили ножовете си към него. Онзи, когото Машо беше ранил — и от чието чело се стичаше кръв, така че трябваше да я изтрива непрекъснато — се зае с желание за работа.
В края на просеката Гийом и Жерар стояха и гледаха, без да се намесват. Бяха изпълнили заповедта да доведат Машо на това място. От тях не се искаше нищо повече — или може би предпочитаха да не си папат ръцете.
След като убийците приключиха с Машо, го обърнаха по гръб. Кръв струеше от десетината рани в тялото му. Беше още жив, но това не продължи дълго. Сякаш от дъното на дълбока яма, той виждаше върховете на дърветата, заобикалящи просеката. Листата им обрамчваха ясното утринно небе. Слънцето пареше очите му, но иначе се чувстваше спокоен, почти сънлив, макар да имаше странното усещане, че внезапно се е превърнал във великан и крайниците му са на огромно разстояние от тялото — като острови в морето. Той затвори очи, за да угаси светлината.
Якият кафяв кон стоеше наблизо. Първоначалната му уплаха беше преминала. Гийом каза нещо на един от облечените в черно нападатели, който отиде до коня и мълвейки му успокоителни думи, свали седлото, от което кожената връв все още висеше като миша опашка. Занесе го на Гийом и му показа кутията в дисагите. Той кимна и мълчаливо протегна ръка.
После двамата придружители се качиха на конете и прекосиха просеката към пътеката, която се спускаше по хълма към замъка. Облечените в черно завлякоха тялото на Машо в храстите и го търколиха надолу по склона, където то падна с трясък между сухите клонки, а после изчезнаха сред лятната зеленина на дървета. Един от нападателите се беше погрижил да вземе камата на Машо — онази с дългото острие. Погледна я бързо и одобрително, избърса я в земята и я пъхна в колана си.
Конят на Машо стоеше мирно и чакаше някой да му каже какво да прави. Слънчеви лъчи проблясваха в просеката и се плъзгаха по купчините листа и потъмняващите локви кръв, които вече привличаха мухите. Не след дълго птиците отново запяха.
2.
Той гледаше за последен път изгледа от прозореца, когато Филипа влезе в стаята.
— Отвън са, Джефри — каза тя. — Чакат.
— Знам.
— Излязох. Исках да им кажа какво мисля.
— Видях, че говореше с тях.
— Не се тревожи, нищо не им казах. Говорихме само за времето напоследък.
— Предполагам, че изражението ти е било достатъчно буреносно.
Все още не се бяха погледнали в очите. Той се поколеба за миг, преди да се обърне към нея. Почти се боеше от изражението й — думата „буреносно“ не беше казана съвсем на шега — и му се искаше вече да е тръгнал на път. Беше ясна, свежа утрин. Предишната вечер едва не се бяха скарали заради пътуването му и той почти очакваше тя отново да повдигне същите въпроси и възражения.
Затова, когато най-после се обърна към нея, се опита да запази твърдо изражение. Но то се смекчи, когато видя вместо гняв потиснатото й страдание. Приближи се към нея и я взе в прегръдките си.
— Ще се пазя — каза й. — Обещавам ти.
— Глупчо — каза тя не съвсем нежно — не се безпокоя за теб, а за себе си, за Елизабет и…
Сякаш разбрало за какво става дума, на долния етаж бебето се разплака.
— … за Томас, както и за това…
Тя сложи ръка върху вече добре закръгления си корем.
— Така ще има с какво да се занимаваш — каза той. — А и не виждам за какво друго може да си загрижена, освен за себе си и децата.
Забележката му прозвуча по-скоро уклончиво, отколкото прямо, както я бе замислил. Той я погали по бузата, тя бързо се притисна към него и се отдръпна.
Джефри излезе от стаята, преди Филипа да забележи собственото му безпокойство. Слезе шумно по стълбите. Най-долу стоеше Мег и държеше малкия Томас. Той беше спрял да плаче също тъй внезапно, както беше започнал. Дъщеря му Елизабет стоеше до кърмачката. Изглеждаше сякаш случайно е попаднала там. Той целуна бебето и вдъхна леката миризма на мляко.
— Няма ли и ти да ми кажеш да се пазя? — попита той бавачката.
Мег сведе поглед засрамено.
— Грижи се за майка си, Елизабет.
Момиченцето кимна със сериозно лице. Още нямаше четири години, но беше винаги съсредоточена и сериозна. Той целуна и нея, после се обърна.
Преди да излезе навън, застана в едно закътано място на преддверието и извади от дрехата си кесия, вързана с кожена връв. Сложи я на врата си и я скри под ризата, където тя прилепна към гърдите му като кръст.
Когато беше готов, излезе на улицата. Алан Одли и Нед Кейтън го чакаха, както му беше казала Филипа, а конят му стоеше между техните. Той се покачи на седлото и тримата потеглиха заедно по улицата. Хвърли поглед назад към горния прозорец и видя жена си. Не му махаше. Беше твърде далеч, за да различи изражението й, или пък очите му не бяха достатъчно силни. Радваше се, че е така.
Пътят към Чаринг Крос беше оживен. В тази хубава утрин в началото на лятото работата и развлеченията се вихреха с пълна сила. За собствено удоволствие и за да се разсее от болката, причинена от сбогуването, той се опита да си изгради мнение за двамата си спътници, започвайки от външния им вид, тъй като знаеше малко за тях.
Алан Одли и Нед Кейтън бяха част от огромната свита на Джон Гонт — по-скоро изпълнители, отколкото бойци — но сигурно бяха нисшестоящи, иначе щеше да ги е виждал. От тона и маниерите им Джефри разбра, че са от добри семейства, вероятно образовани. Прохождащи правници може би или младежи, които се подготвяха да станат придворни пеперуди — пост, за който се изискваше лицемерие, гъвкавост и известен цинизъм. Защо херцогът на Ланкастър бе пожелал да прикрепи към него тези двама младежи?
Алан Одли имаше катраненочерни къдрици, които се подаваха изпод шапката му. Големият нос и дебелите вежди се допълваха от развита челюст. Подобно на Нед Кейтън, той носеше богато избродирана горна дреха, която го разкриваше повече като почитател на модата, отколкото като практичен пътешественик. Кейтън имаше широко простодушно лице, увенчано с рошава коса, толкова светла, че изглеждаше почти бяла. Когато слезеха от конете си, се виждаше, че Алан Одли е висок и жилест, а Нед Кейтън — нисък и набит.
Когато направиха първото си спиране за сутринта, Алан Одли каза на Джефри:
— Проблеми със съпругата ли, мастър Чосър?
Чосър се запита дали Филипа все пак не е говорила с тях за нещо повече от времето. Можеше да се покаже оскърбен от нахалството, но предпочете да се усмихне леко и да премълчи. Вероятно за Одли това начинание беше нещо средно между шега и приключение. Пътуване до Аквитания, нещо като почивка през топлите месеци. В свободен разговор двамата млади господа разпитаха Чосър за времето, което беше прекарал във Франция, почти дузина години по-рано, но беше ясно, че смятат походите от онези години за
