древна история.
Първата нощ спряха в неприветливо място близо до Чатъм. Лятото се беше оттеглило след обещанието на утринта. Вятърът духаше откъм реката, докато сивото вечерно небе се смрачаваше. Ханът беше евтин. Не говориха много, но Чосър разбра по нещичко за спътниците си. Алан Одли беше син на далечен роднина на покойната жена на Джон Гонт, Бланш, а Нед Кейтън очевидно беше рожба на брак, траял от ден до пладне, макар че и двамата му родители вече бяха мъртви (и в този миг Чосър си спомни, че в двора се говореше за русокосата красавица Ан Кейтън.) На пръв поглед у двамата му спътници нямаше нищо необичайно.
Ледът не се пропука до следващата нощ, когато се случи нещо типично за тях или поне Джефри Чосър се притесняваше, може би не им е за първи път да забъркват такава каша.
Състоянието на пътищата беше добро за това време на годината, така че на втората вечер те вече бяха стигнали до Кентърбъри. Отседнаха в хан в края на града вместо в някое от по-скъпите заведения близо до катедралата. Тъй като искаше да избегне тълпите и риска спътниците му да се разприказват, както вероятно биха направили в подходящо обкръжение, Джефри избра хан „Феникс“. Той представляваше разнебитена постройка, хлътнала между сградите от двете му страни като пияница, поддържан с нежелание от минувачи. Алан Одли и Нед Кейтън сбърчиха носове при избора му. Преди да влязат, Чосър се огледа. Чувстваше безпокойство без явна причина. Имаше малко минувачи — на коне или пеша. Никой не им обръщаше особено внимание, поне на пръв поглед.
Ханджията беше плешив мъж на име Сампсън с малко раболепни обноски. Той притежаваше — или по- скоро бе притежаван — от огромен корем, който го носеше насам-натам като платно лодка. След като се спазариха (една стая, но с две легла) и се разтопиха в усмивки, Джефри зачака Сампсън да бъде отнесен нанякъде от шкембето си, но кръчмарят не помръдна.
— По каква работа, ако смея да попитам? — каза той. — Дошли сте да се поклоните пред мощите на блажения свети Томас ли?
— Точно така.
— Най-добре е да се отиде по-рано.
— Точно така възнамеряваме да направим с приятелите ми.
— Преди тълпите да се съберат там. Ще направите ли и оброк, сър? Може би пътувате за някъде другаде, отвъд морето и искате благословията на свети Томас, преди да заминете.
Ако ханджията искаше да вярва, че ще ходят при гробницата, негова работа. Но багажът им беше твърде много и твърде тежък за краткото пътуване от Лондон до Кентърбъри и обратно. При хубаво време Кентърбъри беше последното място за пренощуване по пътя към Дувър. Ханджията сигурно беше забелязал багажа им, когато се бе разпоредил къде да настанят конете им. Би бил твърде нелюбопитен за ханджия, ако не забелязваше подобни неща. Но любопитството му нямаше да бъде задоволено.
— Може би пътуваме нанякъде — каза Джефри Чосър. — Но чуй ме, мастър Сампсън, най-добре е ние да си гледаме нашата работа, а ти твоята.
— Разбира се, сър.
Плешивият Сампсън имаше съпруга, още по-едра и от него. Очевидно съществуваше и дъщеря, която трябва да беше някъде между двамата като размер.
— Видя ли я, мастър Чосър? — попита по-късно същата вечер Алан Одли. — Рожбата на ханджията. Как му беше името? Симпсън?
— Сампсън. Не, не я видях — отвърна Джефри.
— Аз я зърнах в задната част на тази дупка, която се нарича хан.
— А какво правеше там, приятелю? — попита Нед Кейтън.
— Удовлетворявах любопитството си.
— Аха.
Тримата мъже довършваха виното си пред гаснещия огън в залата, където току-що бяха вечеряли. Изглежда в хана нямаше други посетители. От кухнята на „Феникс“ ханджийката им беше донесла вино, което би трябвало да е кларет, и храна — несъмнено овнешко задушено. Беше любезна и също като съпруга си се опитваше да спечели благоразположението ми. Докато слагаше чиниите на масата, тя се наведе ниско над раменете им.
— Изгледа ме похотливо — каза Алан.
— Тази ли? — попита Нед, сочейки с палец отдалечаващата се ханджийка.
— Не тя. Дъщерята.
— Те винаги гледат така — каза Нед.
— Повярвай ми, тази не се шегуваше.
— Хубава ли е?
— Зависи къде ще я погледнеш.
— А ти къде погледна, Алан?
— Ти къде мислиш? Има гърди като на свиня майка — каза Одли, разпервайки длани, при което се поля с вино. — Казах й, че са като нарове.
— А тя какво ти отвърна?
— Не каза много, но се разбрахме без думи. Предимно се кикотеше. Казва се Алисън.
— Нарове? От теб ще стане поет, Алан. Нали, мастър Чосър?
— Два нара не правят от всекиго поет — отвърна Джефри.
— Нито пък Алисън е подходяща героиня за нашата история — каза Нед. — Трябва да променим името й. Твърде обикновено е за любовен роман. Не може ли да бъде Емили?
Джефри пресуши чашата си и изжабурка уста. После изсумтя и направи гримаса, надявайки се да отвлече вниманието им от момичето. Последното, което им трябваше, беше кавга за някакво си момиче.
— Нещо не е наред с виното ли, мастър Чосър?
— Има вкус на испанско — каза Джефри, който го бе усетил от първата глътка.
— Но ние поръчахме от френското.
— Странни неща стават с бордото — каза Джефри. — То често се оказва складирано до виното от Кадис например, и по някаква магия съдържанието на испанското буре се мести в съда на по-скъпия си съсед.
— Значи този Симпсън или как му беше името ни измами — каза Алан. — Поръчахме си кларет от Бордо.
— Ще се оправя с това утре, когато плащам на Сампсън.
— Защо не разберем още сега защо налива лошо вино на благородници? — попита Нед.
— Да го натупаме — предложи приятелят му — за да разбере какво е да мамиш кралски пратеници. Лошата постъпка заслужава наказание. Трябва да му дадем урок.
— И след като го направите, ще трябва да си търсим друго място за нощувка — каза Джефри — Не, да го оставим за утре.
— Ти си син на винар, нали, мастър Чосър? Имаш усет към виното.
„И не си така добре образован като нас“, искаше да каже Алан. „Не си син на правник или на придворен като нас.“
— Не знам дали имам усет към виното, но обонянието ми е като на майка ми — надушвам проблемите — отвърна Чосър — Няма да споменавате повече, че сме кралски пратеници. Аз нищо не знам за това. Пътуваме по друга работа.
— И каква е тя?
Пристъп на раздразнение обхвана Чосър поради високомерието и безразличието на двамата младежи. Искаше му се да тръгне на другия ден и да ги зареже. Но успя да заговори с равен и търпелив глас, сякаш обясняваше на деца.
— Нося писмо от Никълъс Бембър, което ме упълномощава да преговарям с няколко износители на вино в района на Бордо. Бембър живееше близо до нас във Винтри Уорд. Стар семеен приятел е и бе така добър да ми даде повод за пътуването.
— Значи наистина си експерт по гроздето — каза Алан.
— Няма стих, написан от любител на водата — каза Чосър — Римският поет Хораций го е казал пръв, но мнозина поети биха се съгласили с него.
— И поет ли си? — попита Нед.
