— Тази титла би трябвало да бъде запазена само за великите италианци — каза Чосър. — Аз бих бил доволен да съм творец.
Това ги накара да замълчат, а може би бяха уморени или пък не ги интересуваше. Джефри беше уморен. Очакваше да заспи веднага. Виното би трябвало да помогне, независимо дали скъпо бордо или евтино кадиско. Алан Одли и Нед Кейтън спяха на едно легло, а Джефри — сам на тясно креватче на около метър от тях. На горния етаж имаше няколко малки стаи, може би половин дузина, в които се влизаше от галерия, гледаща към залата, където се бяха нахранили. Огънят беше угаснал, но луната, наполовина пълна, промушваше пръсти през цепнатините на капаците.
Чосър не можеше да заспи. Виното не му помогна. Наблюдаваше как бялата светлина пълзи по неспокойните крайници на спътниците му като неземен прилив. От време на време Алан и Нед си шепнеха или се смееха като любовници. По-късно един от тях, вероятно Нед, започна да хърка.
Но Джефри още не можеше да заспи. Замисли се за Филипа и семейството си. Сети се за Розамонд дьо Гияк и как съдбата ги беше срещнала след повече от десет години. Мислеше за срещата си с Джон Гонт преди няколко дни и за важността на онова, което трябваше да бъде предприето; за това, че не е достоен за задачата, а после си каза, че най-лошият момент да решаваш такъв въпрос е нощем, когато не можеш да заспиш. Опипа връвта на кесията, която носеше на шията си ден и нощ. Постоянният й допир до кожата му беше по-скоро заплашителен, отколкото успокояващ.
Един от спътниците му стана от леглото, но много предпазливо, не като човек, който излиза полусънен да се облекчи посред нощ. Вратата на стаята се отвори със скърцане и отново се затвори. Чосър се чудеше защо Алан, ако беше той, си дава труд да затваря вратата, защо изобщо излиза навън, когато в ъгъла имаше нощно гърне, поставено за удобство на посетителите.
Той изчака няколко минути младежът да се върне, но не се чуваше нито звук. Джефри се изправи в леглото. Беше неспокоен. Наруга наум Гонт, че го е насадил с подобни спътници. Те трябваше да му служат за прикритие и компания, а не да го обременяват с допълнителна отговорност.
Измъкна се от леглото и тихо отиде до вратата. Оказа се, че е само притворена. Промъкна се през пролуката в галерията. Бледа лунна светлина проникваше от приземния етаж. Чосър застина в абсолютна тишина. От една от стаите вляво се чуваше някакъв шум. Беше тих, но постоянен. Не се различаваха думи, но беше явно, че са звуци, издавани от хора по недвусмислен повод. Човещина, помисли си той, и пожела на Сампсън и съпругата му приятно прекарване заедно, стига да успеят да си наместят шкембетата. Но бе принуден да промени мнението си, когато осъзна, че ханджията не е в леглото с жена си, а стои в подножието на стълбите.
Главата на Сампсън бе приведена, сякаш и той се напрягаше да чуе звуците от стаята на горния етаж. Държеше свещ, но бе закрил пламъка й с длан. Отразената светлина падаше върху шкембето и главата му, която блестеше. Отначало Чосър помисли, че ханджията е с нощна шапчица, но това бе измама за окото, причинена от плешивината му. Всъщност ханджията си беше напълно облечен.
Шумът в близката стая продължаваше. Чосър се зачуди колко ли дълго Сампсън ще изчака, преди да се намеси. Защо не идеше да си легне? Или, ако смяташе да предприеме нещо, защо чакаше, когато беше явно какво става под собствения му покрив?
Внезапно Сампсън тръгна нагоре по стълбището. Движеше се доста пъргаво за фигурата си. На площадката зави наляво, после пак и се озова пред вратата на заетата стая. Така се беше съсредоточил върху това, което ставаше вътре, че не забеляза присъствието на Джефри. Чосър бе объркан. В позата на Сампсън определено не личеше възмущение, ярост или гняв, който ще избухне всеки момент. По-скоро се усещаше някакво очакване.
Джефри не разбираше поведението му. Доколкото знаеше, във „Феникс“ тази нощ имаше четирима мъже и две жени. Един от мъжете спеше или се преструваше, че спи в стаята зад него. Другите двама стояха на площадката, заслушани в действията на четвъртия с една от двете жени. Както и да го погледнеш, ханджията имаше повод да се намеси. Би трябвало да бъде загрижен за жените от семейството си. Защо не правеше нищо? Защо просто стоеше отвън?
И изведнъж му просветна.
Ханджията изчака кратка пауза в сподавените стенания и скърцания, които се носеха от спалнята, вдигна високо свещта в лявата си ръка и протегна дясната, за да отвори вратата. Но преди да успее, Чосър се озова до него. Той протегна ръка пред шкембето на Сампсън и стисна дебелата му неокосмена китка.
— Не, мастър Сампсън.
Имаше предимството на изненадата. Сампсън едва не изпусна свещта и зяпна стреснато.
— Остави ги да се забавляват — каза Джефри.
— Дъщеря ми е вътре.
Мекият раболепен тон беше изчезнал, но ханджията говореше тихо. Чосър също не повиши глас.
— Откъде знаеш, че тя е вътре?
— Защото аз…
Сампсън млъкна, осъзнавайки, че онова, което би казал, щеше да разкрие повече, отколкото би искал. Настъпи тишина — и пред стаята, и вътре в нея. Или двойката бе приключила със заниманията си, или — по-вероятно — беше прекъсната от шепота отвън.
— Това е моят дом — каза Сампсън.
Изтръгна се от хватката на Джефри и отвори вратата. Съчетанието от светлината на свещите и луната разкри в нюанси на мръсно златно и бледо сребристо тясно легло, чиято горна част оставаше в сянка. Най- осветен беше мършавият задник на спътника на Чосър Алан Одли, разположен между чифт доста по-пълни женски бедра. Под вдигнатите колене на жената се виждаха ясно изразени трапчинки. Комбинацията от мъжка и женска плът тръпнеше под светлината на свещите като купчинка новородени кученца.
— Време е да дадеш воля на гнева си, мастър Сампсън — каза Чосър, тъй като явно никой друг нямаше намерение да се обади. Появата на Джефри на сцената беше сложила прът в колелото на драмата, която очевидно се беше разигравала често и преди.
Сампсън колебливо пристъпи напред, предхождан от шкембето си, и вдигна свещта. Одли поне има благоприличието да обърне лице встрани, така че се виждаха само черните му къдрици.
— Глупак — каза ханджията, — насилник, сатанинско изчадие!
Но думите му не прозвучаха убедително. Все едно рецитираше наизустена реплика. Главата на Одли не помръдна, но задникът му потръпна като под невидим удар с камшик.
— Е, Алисън… — каза притежателят на „Феникс“, виждайки, че няма да стигне до никъде с обидите.
И млъкна, защото свещта освети лицето на жената. Изненадата му беше толкова голяма, че той залитна напред. Тя не смееше да го погледне.
— Жено? — каза Сампсън. Сега в гласа му наистина се усещаше изненада.
Чернокъдрата глава на Алан Одли рязко се надигна. Беше явно, че и той за първи път разпознава жената, между чиито бедра се беше наместил. Осъзнаването го накара да отскочи като от допир с чумав труп. Нощницата на жената бе вдигната до гърдите, както и ризата на Алан, чийто гръден кош изглеждаше направо мършав при сравнението. Чосър забеляза, че колкото и близо да е бил спътникът му до задоволяването, състоянието на „инструмента“ му в момента показваше, че в близко бъдеще няма да го използва.
— Но аз мислех, че… — промълви ханджията.
— И аз мислех, че… — каза Одли, докато придърпваше ризата, за да прикрие получилите вече публичност срамни части.
Мистрес Сампсън не каза нищо. Може би тя бе единствената от тримата, която подхождаше правилно към въпроса.
— Мастър Сампсън, излез и чуй какво ще ти кажа.
Чосър почти нежно подхвана мъжа над лакътя и го изведе от стаята. Сампсън се подчини без съпротива. Каквато и драма да бе организирал ханджията, каквото и заучено положение да бе целил, очевидно то се бе развило в неочаквана насока.
Когато двамата излязоха в галерията, Джефри каза:
— Не знам какво се обърка вътре, Сампсън, но не стана така, както го беше замислил ти.
— Какво искаш да кажеш? Заварих жена си в леглото с друг мъж. Моята съпруга!
— А очакваше да откриеш дъщеря си.
