акомпанираше на лютня. Териерът Цербер се изправи на задните си крака и потанцува жига, което обаче не беше интересно почти на никого. Алис Луп и Саймън събираха парите, без които нямаше да има представление. Понесе се слух, че момичето с невинно прелъстително лице и глас на зряла жена ще изиграе Далила, изкусителката, стига приходите да са достатъчни.

Трупата на Луп изпълни пиесата за Ной и потопа. Луис в ролята на Бог нареди на Ной да построи ковчега си. „Животните“ лаеха и цвилеха, докато се катереха или скачаха на каруцата, претъркулваха се от другата страна и се появяваха отново като други животинки, които вече ревяха или съскаха. Маргарет си спечели одобрителни подвиквания и кикот, когато напердаши своя „съпруг“ и седна върху него — тя беше въвела отново този момент в пиесата, независимо, че истинският й съпруг го смяташе за неприличен. Дори клиентите на винарната забравиха за напитките си, докато гледаха как Ной пуска белия гълъб от кораба и чака да се върне (което той направи, тъй като беше свикнал на охолния живот в клетката си), а маслиненото клонче беше умело подхвърлено в близост до човката му.

Проблемът започна, когато стигнаха до интерлюдията, или по-точно след нея. Тя беше за злия бирник, който се среща с дявола. Това е забавно, защото в истинския живот тези хора са по-лоши и от сатаната. Никой не обича бирниците, дори лордовете, които ги наемат, за да събират наемите и да конфискуват собственост. Кой би бил обиден от осмиването на един бирник? Никой, освен самият бирник, разбира се.

Трупата на Луп рецитираше на окситански, но биха могли да играят и без думи, тъй като действието и на пиесата за Ной, и на интерлюдията за бирника бяха добре известни на селската публика, с изключение на децата, на които и без това не им беше интересно. Така че втората част беше посрещната много добре, с дюдюкания и викове, и с ехиден смях, когато бирникът получи наказанието си.

След края на интерлюдията имаше пауза, преди последното представление за вечерта, историята на Яков и Исав. Актьорите се бяха събрали зад каруцата си, където беше издигнат импровизиран навес от платнище, привързано за ниските клонки на кестена, и се подкрепяха с вино и ейл.

Внезапно Луис Луп почувства, че го дърпат за ръкава. Той нямаше да играе Бог в пиесата за Яков и Исав, но поправяше последните подробности по костюмите и грима на своята трупа. Като например телешката кожа, която Саймън щеше да увие около врата си, за да представи косматия Исав, или бялата помада, която трябваше да се нанесе върху клепачите на Мартин, който играеше слепия Исак.

Луп се огледа. До него стоеше нисък човек с момчешко луничаво лице.

— Господарят ми иска да ви види — каза той — Без въпроси, елате бързо.

— Не мога. Имам представление — отвърна Луп.

— То няма да продължи, ако не дойдете веднага — каза мъжът, сочейки към страничната стена на замъка, която се извисяваше над площада и това очевидно придаде тежест на молбата му.

Луп въздъхна. Каза на Маргарет да започнат пиесата за Яков и Исав, ако не се върне до четвърт час и последва ниския мъж. Беше очаквал той да го поведе по възвишението към една от страничните врати на замъка, но вместо това отидоха до края на площада, изпълнен със селяни, и свиха по една уличка. След няколко метра стигнаха до врата. Мъжът я отвори, пропусна Луис Луп, последва го и затвори вратата.

Не беше тъмно, но очите на Луп имаха нужда от малко време, за да привикнат със здрача. Но още преди това задушливата миризма на мухъл, която се носеше във въздуха, му подсказа, че се намира в изба с каменни стени. Високо в едната стена имаше прозорец с решетки, през който се виждаше все още светлото вечерно небе. До едната стена бяха струпани бурета и точно откъм нея се дочуваха звуци от говор и смях. Луп осъзна, че това е задната част на винарната. На една маса седеше червендалест мъж с груби черти.

— Ето го, сър — каза ниският човек.

— Ти ли си водачът на актьорите?

— Луис Луп, на вашите услуги.

— Гледах ви.

Друг актьор би се почувствал поласкан от подобни думи, но от устата на седящия зад масата, те прозвучаха заплашително. Само че Луис Луп не се впечатли особено. Той и трупата му бяха получавали много заплахи през годините. Не отговори, само кимна. Пред масата имаше друг стол, но не го бяха поканили да седне.

— Нямате право да играете пиесата за бирника.

— Извинете, сър, но шамбеланът каза, че можем…

— Нямам предвид неговото позволение — каза червендалестият мъж — а това на по-висша власт. Откъде взехте текста на пиесата за бирника и дявола?

— Текст? Няма такова нещо. Това е добре известна история.

— Светото писание я забранява.

— Не…

Притеснен, Луп се зачуди дали няма срещу себе си някой по-педантичен духовник, който възразява срещу пиеси, разказващи за нещо извън Библията.

— Опасно е да се оспорват правата на човек, изпратен от Бога по Божии дела.

— Изпратен от Бога ли?

— Бирникът от пиесата.

Ето какво било! На този не му харесваше представянето на бирника в пиесата! Е, тя наистина не беше и ласкателна. Но Луп си премълча.

— Не е разумно да се подстрекават хората да не изпълняват задълженията си към по-висшестоящите от тях, особено в момента.

— Пиесата е само за развеселяване, сър, за развлечение.

— От дълго време ли си в Гийена, Луп?

— Само от година.

— Мога да накарам да те бичуват на позорния стълб. Мога да накарам да те пропъдят от страната ей така.

Мъжът щракна с пръсти. Но Луис Луп не беше кой знае колко разтревожен. Всеки, който казва „Мога да направя това, мога да направя онова“ е поне на няколко крачки от реалното действие. Има големи шансове да не изпълни това, с което заплашва. В същото време Луис се отиваше да разбере кой е този човек. Не беше Анри, господарят на Гияк, в това беше напълно сигурен, тъй като собственикът на това огромно имение едва ли щеше да седи в задната част на винарната. Но все пак явно беше по-висшестоящ от шамбелана, който вече им беше позволил да изнесат представлението си.

— Мога ли да попитам с кого имам честта да разговарям, сър?

Иззад Луп се чу кашлица, сякаш луничавият мъж до вратата го предупреждаваше, че не бива да задава такива глупави въпроси. Червендалестият мъж изгледа за миг Луп, преди да отговори.

— Аз съм Ришар Фоа, сенешалът на Гияк.

— Разбира се, сър — каза Луис и наведе глава. — Чух да говорят за вас с уважение, но не очаквах да срещна такъв знаменит човек в толкова… в толкова неподходяща обстановка.

Навън бе настъпила тишина и той реши, че представлението отново ще започне. Вече се досещаше защо този Ришар (за когото, между другото, никога не беше чувал) се бе обидил от пиесата за бирника и дявола. Сенешалът — въпреки внушителната си титла — не е нещо повече от издигнал се иконом или бирник.

— Аз избирам обстановката — каза червендалестият сенешал.

Настъпи мълчание. Луп разбираше, че е бил доведен тук по някаква друга причина, а не само за да бъде скастрен от този надут служител. Това беше просто опит да го сплашат.

— Ако сме те обидили по някакъв начин, сър, моля да приемеш смирените ми извинения.

Фоа махна с ръка — жест, който по-скоро показваше нетърпение, отколкото безразличие.

— Ако има начин да се реванширам за простъпката ни…

— Има, Луп. Пристигнахте тук с още четирима мъже, нали?

— Срещнаха ни по пътя.

— Уговорка ли имахте?

— Не, не. Дотогава не ги бях виждал.

— Но си разговарял с тях? И по-точно с Джефри Чосър.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату