Нещастно влюбените поети и жестоките дами бяха основните инструменти на занаята — жестоката дама беше чукът, а нещастният поет — пиронът, който, многократно удрян по главата, затъваше не в дърво, а в още по-дълбоко отчаяние.
Щом успееш да се справиш с тези основни теми, каза Чосър, можеш да минеш към нещо по-сложно, може би по-интересно. Нима нещо може да бъде по-интересно от любовта, беше попитала тя. Самият език, който говореха, беше създаден, за да се занимава с нея. Това беше езикът на любовта и на романите. Да, каза Чосър, романи като „Николет и кастеланът“. Тя зарадвано беше плеснала с ръце. Знаете ли историята на Николет? Четох я, когато бях на дванайсет, няколко пъти подред. Чел съм я, каза Чосър, но само веднъж. Ах, вие, скучни англичани, каза Розамонд, с безцветен език, който стърже като несмазана ос на каруца. Дори обидите ти, каза Чосър, са като поезия. Да, отвърна тя, дори когато говорим обикновени неща, нашият език звучи като песен. И за да докаже правотата си, тя му изрецитира едно от любимите си стихотворения, чийто рефрен беше „Хубава ли съм?“
Естествено, тя осъзнаваше, че Чосър се влюбва в нея. Както любовните поеми можеше да бъдат очаквани от начинаещ поет, влюбването в омъжена благородна дама беше естествено за младия оръженосец. Но Чосър не можеше да бъде пренебрегван само като зелен, неопитен автор на любовни стихове. Може и да беше такъв, но освен това умееше да се надсмива над себе си (като в забележката за дамата и чука). Той я гледаше с необходимото обожание, но същевременно нещо у него сякаш говореше: „Е, какво друго очакваш? Така се прави, нали?“
Когато настъпи време Джефри Чосър да си замине от Гияк — защото откупът за него беше платен на роднината на мъжа й от север — Розамонд наистина съжали. Тя откри стихотворението, което й беше оставил, почти веднага; не беше много добре скрито. Прочете го няколко пъти, после го прибра, но само след половин час отново го извади. Може би тези стихове бе имал предвид като по-сложни, по-интересни. Тук нямаше жестока дама, но със сигурност имаше влюбен поет. В стихотворението Чосър скърбеше, че е бил освободен. Той сравняваше свободата с робство, защото вече нямаше да може да вижда дамата, която обичаше. Интересна идея. Беше написано на английски. Беше се оплаквал, че само недоброто му владеене на френски му пречи да пише на този език и дори беше включил един-два реда, свързани с несмазани оси. Първата част, естествено, не беше вярна. Той можеше да го напише и на френски, ако беше решил. Но дали останалото беше истина? За любовта и тъй нататък?
Бяха минали повече от десет години. Тя рядко се беше сещала за Джефри Чосър, а след това узна, че той отново пристига в Гияк, този път не като пленник, а като пратеник на Джон Гонт, сина на английския крал. Щеше да бъде… интересно да го види пак. И тя разрови сандъка, откри романа „Николет и кастелана“ и го прочете с онази развеселена търпимост, която изпитваме към нещо — или някого — които някога сме обичали.
На вратата се почука.
— Да?
Беше Авис, една от прислужниците й.
— Той е тук.
Розамонд нямаше нужда да пита за кого става дума.
— Кажи му, че скоро ще сляза — каза тя.
Когато Авис излезе, Розамонд гледа известно време из стаята, без да вижда нищо. После отново взе книгата и я отвори на същата страница.
Лейди Николет отвърна на погледа на кастелана. Въпреки желанието си тя беше трогната от молбата му. Той беше гост на съпруга й и бе обсипан с дължимите почести и уважение. Беше добре сложен, висок и силен. Тя не можеше да не го сравни със съпруга си и сравнението не беше в полза на последния. Независимо от това, тя не остави мислите да проличат на лицето й и продължи да гледа кастелана със сините си очи.
Кастеланът каза: „Независимо дали ще приемеш, или ще ми откажеш, милейди, позволи ми да ти служа вечно. Трябва само да ми заповядаш и ще сложа живота си в краката ти. Кажи ми, ще приемеш ли такава жертва.“
„Благодаря, милорд“, каза лейди Николет. „Думите ти са голяма чест за мен.“
„Бих предпочел да те почета с делата си“, каза кастеланът.
„Стига те да не навредят на моята чест, на тази на съпруга ми или семейството ми“, отвърна дамата.
И кастеланът, разбрал, че няма да постигне повече в този разговор, се оттегли. Въздъхна и поскърби над участта си, но тайно беше поласкан, че поне за нещо бе спечелил съгласието й.
10.
Селцето Гияк се намираше на северозапад от големия замък, кацнал на скалата над Дордона. По времето на дядото на Анри дьо Гияк то се бе състояло от няколко сгради, подобни повече на колиби. Но сега се беше превърнало в голямо село — почти град — с двуетажни и триетажни каменни къщи, разделени от стръмни улички, имаше собствена църква, изба и хан, както и различни работилници. Разчиташе на замъка за защита, а и когато заплющеше ноемврийският дъжд или завалеше обилният февруарски сняг, сякаш се сгушваше под стените на замъка като пиле под майчино крило. Но макар че жителите му живееха в сянката на замъка, те имаха повече свобода от селяните и дребните земевладелци из долините от двете страни на реката. Смятаха се за по-широко скроени от обитателите на равнините, донякъде и заради това, че селото приветстваше или поне приемаше посетители от големия свят.
Посетители като трупата актьори, водена от Луис Луп, които веднага започнаха да подготвят каруцата за представление на селския площад. Луп не обичаше да губи време след пристигането им на ново място. Днес си нещо ново, но утре вече не си новина, казваше той.
Чосър и спътниците му, като привилегировани, вече бяха допуснати на територията на замъка. След като прекосиха моста, пътниците спряха в първия двор и слязоха от конете си. Актьорите се скупчиха около каруцата си. Лакеи в ливреята на Гияк (жълто-зелена) минаваха край тях, кой по-бързо, кой по-бавно, преструвайки се, че не забелязват новодошлите, може би защото бяха решили, че всички посетители са актьори или от долен произход. Най-накрая се появи шамбеланът. Той обсипа Джефри с извинения и се канеше да ги отведе при сенешала, но Чосър му нареди първо да се погрижи за приятелите му.
„Приятели“ — Луис Луп чу тази дума и нямаше да я забрави. Джефри Чосър очевидно беше истински благородник, роден джентълмен. Шамбеланът уведоми Луп, че той и трупата му трябва да се задоволят с нощувка в една от външните постройки. Добре, каза Луп, но трябва да изиграем пиесата си пред вашите господари. „Да, да — увери го шамбеланът, хвърляйки тревожни погледи към Чосър и останалите важни гости. — Ще играете в голямата зала след два дни и в присъствието на лорд и лейди Гияк. Всичко е уредено. А междувременно можете да репетирате изпълнението си пред добрите хора от селото.“
Пиесата вече беше избрана от Луис и Маргарет Луп: историята за Ной и потопа, последвана от лековата интерлюдия за злия бирник, който продава безвъзвратно душата си на дявола, а за последно Маргарет беше предложила старата притча за Яков и Исав. Луис знаеше защо жена му държи да изпълнят точно тази пиеса. Не толкова заради яростната кавга между братята — макар че омразата между братя винаги допринася за добрата драма и съществува още от времето на Каин и Авел — колкото затова, че Ребека, майка им, е силна и хитра жена. Маргарет смяташе, че също като ролята на съпругата на Ной, тази е измислена за нея.
Селяните от Гияк вече бяха привлечени от подготовката и когато вечерта се спусна, доста хора се бяха събрали на площада — макар това да беше не толкова площад, колкото място, останало незастроено заради кладенеца в единия му край. От другата страна имаше голямо кестеново дърво с огромни цветове, подобни на бледи свещи. Тук актьорите опънаха палатката си. Всички бяха приключили с дневната работа, вечерният въздух беше мек, посетителите на винарната бяха готови да се забавляват, стига да продължат да си пийват. Няколко деца играеха наблизо, търкаляха се две-три сънливи кучета, изненадващо охранени; мърляви пилета кълвяха из прахта.
Всичко вървеше гладко. Том жонглираше с многоцветните си жезли, докато Бъртрам пееше, а Мартин му
