твърди, че опъваха дрехата като две ябълки; талията й беше толкова тънка, че човек можеше да я обхване с длани, а маргаритките, които тъпчеше с крачето си, изглеждаха черни на фона на стъпалото й, тъй бяла бе кожата на тази красива млада дама.
Кастеланът забеляза красотата й, още щом влезе в стаята. Поздрави я с въздишка и каза: „Лейди, Бог да ти дава здраве и радост.“ Тя отвърна: „Бог да те дари с наслада и покой.“ Тогава той я хвана за ръката и я накара да седне до него. Не каза нищо, защото бе твърде развълнуван, за да говори направо. Лицето му беше бледо и смутено, той често въздишаше. Дамата забеляза това и се извини за отсъствието на съпруга си. Тя каза, че излязъл на лов в гората и скоро щял да се върне. Кастеланът не показа, че е чул думите й, а вместо това отвърна, че я обича и че ако тя не се смили над него, нищо няма значение. Дамата му напомни, че е омъжена и че той не бива да я моли за нещо, което би опетнило нейната чест, тази на съпруга й или семейството им. Той отвърна, че нищо няма да му попречи да й служи цял живот.
„Един твой поглед може да ме убие или спаси“, каза кастеланът, загледан в големите й, засмени очи. „Една дума от червените ти като череши устни може да ме спаси или да ме осъди на вечни страдания“, каза той, сега втренчен в устните й, които бяха червени като роза или череша в разгара на лятото.
Розамонд дьо Гияк рязко затвори книгата „Николет и кастеланът“. Изправи се и се засмя. Наистина е разумно от страна на този писач на романи да си остане анонимен, реши тя. Взе ръчното огледалце от масичката и отиде до прозореца. Загледана в лицето си, тя си припомни всички неща, с които не отговаряше на идеята на автора за женско съвършенство.
За нещастие Розамонд се чувстваше несъвършена във всичко. Косата й беше тъмна, къдричките по челото определено липсваха, а очите й бяха кафяви и в момента по-скоро се присвиваха, вместо да се усмихват. Устни като рози или череши? Е, бяха достатъчно червени, за да подхождат на името й, каза си тя, но пък би било странно устните да бъдат в някакъв друг цвят. Същото можеше да се каже и за зъбите й, които бяха естествено дребни и бели — или поне белезникави — колкото редовното почистване можеше да ги направи. Но когато писателят сведеше поглед към гърдите на дамата, нещата съвсем се раздалечаваха… „Ябълки?“ За какво е мислил той? Най-вероятно за някое момче или — да бъдем милостиви — за момиче с момчешка фигура, което му е напомняло на оръженосеца му. Но мъжете предпочитаха „ябълките“ само по страниците на книгите, не и в леглото, помисли си Розамонд.
Тя остави огледалцето обратно на масата и застана с ръце на бедрата. Дори след няколко раждания талията й не се беше разширила, но определено щеше да бъде трудно да я обгърнеш с длани. А после следваше въпросът с бялата й кожа, да не говорим за стъпалото. По-бяло от смачкана маргаритка? Като благородна дама, омъжена за благородник, тя неотменно беше избягвала живота на открито, който би могъл да изсуши или потъмни кожата й. Така че бузите й бяха доста бледи, а ако се наложеше, можеше да ги направи още по-бледи с помада и пудра. По-далеч нямаше да стигне. Чувала беше например за една благородна дама в Англия, която си слагала пиявици, преди да се появи на важни тържества. Загубата на кръв имала допълнителния ефект да я кара да припада от време на време, което винаги прави една дама интересна.
Тя си спомни, че беше чела романа за Николет и кастелана, когато беше на единайсет-дванайсет години. Тогава се чудеше дали животът й ще бъде като този на Николет. Разбира се, не беше, и сега пропастта между книгата и реалния живот изглеждаше по-скоро смешна, отколкото драматична. Романите бяха хубаво нещо, но тук, в Гияк, тя имаше домакинство, което трябваше да поддържа, деца, които трябваше да гледа или, по-точно казано, тя трябваше да надзирава хората, които надзираваха хората, които се грижеха за тези неща. Но също като Николет имаше своите обожатели…
Не беше мислила, че отново ще вземе в ръце „Николет и кастелана“. Причината да го извади от сандъка, където беше прибран, й се струваше достатъчно ясна — Джефри Чосър скоро щеше да пристигне в Гияк.
Спомняше си как съпругът й каза преди толкова много години: „Доведох у дома поет“.
Беше Нова година. Анри дьо Гияк беше прекарал няколко месеца в северна Франция, където притежаваше още владения. Съпругът й, току-що пристигнал, стоеше до прозореца. Гледаше голите клонки на дърветата, които стърчаха от основата на скалата на сто метра по-надолу. Под клоните реката блестеше като изваден от ножницата меч. В огнището гореше буен огън, но дъхът на съпруга й замръзваше по стъклото.
— Доведох у дома поет — каза той.
— А аз ти родих син — каза Розамонд.
В отсъствието на Гияк се беше родил Анри, първи син след две дъщери. Розамонд седеше над дъската за табла. Играеше с една от дамите си, която бързо се оттегли, когато Анри влезе в стаята.
— Къде е той?
— Къде е той ли? Казва се Анри и спи — отвърна тя. — А къде е твоят поет?
— Отиде да се измие и преоблече след пътуването.
— И ти имаш нужда от това, милорд. Носът ми подсказва, че нито си се измил, нито си се преоблякъл.
— Защото горях от нетърпение да те видя — каза Гияк и се приближи, за да целуне жена си.
Докосваха се за първи път от шест месеца. Чувстваха се малко неловко насаме.
— Виждам, че си била на път да спечелиш — каза той, поглеждайки към таблата.
— Разкажи ми за поета.
— Разкажи ми за сина ми. За Анри.
— Всички бебета си приличат.
— Не и за майките си.
— Тогава да кажем, че има твоя нос и вежди. Но на цвят очите му са като моите.
— Значи е късметлия.
— Ами поетът?
— Пътувах с него няколко дни, но не мога да ти го опиша точно. Той е… обикновен.
— Ако се обърнеш за пет минути, сигурно няма да можеш да опишеш и мен — каза Розамонд с обич.
Анри се наведе и я целуна още веднъж. Тя се изправи. Беше по-висока от него с десетина сантиметра. Прегърнаха се.
— Трябва да се преоблека — каза той. — Да се измия и преоблека. А после да видя сина си.
— Не — каза тя — Почакай. Не още.
— Не мога ли да видя сина си?
— Той спи, а аз съм будна.
— Ами носът ти? И миризмата ми?
— Не съм казала, че не ми харесва — отвърна тя.
Когато й представиха Джефри Чосър, Розамонд веднага разбра какво е имал предвид съпругът й. Англичанинът беше съвсем обикновен на вид. Малко по-млад от нея, деветнайсет-двайсетгодишен, той имаше кръгло лице и привлекателни очи с тежки клепачи. Тя го покани да седне срещу нея. Разговаряха на френски. Навън притъмняваше. Стаята се осветяваше от огъня, свещите и маслените лампи. Дъската за табла беше разтворена на масата пред тях с недовършената игра. Чосър си играеше разсеяно с един от пуловете от слонова кост.
— Щяла си да спечелиш — каза той.
— Ако искаш, можем да довършим играта.
И те го направиха. Тя спечели, но доста трудно. Похвали го, че почти е успял да обърне ситуацията. Чосър каза нещо за късмета.
— Но освен това хвърли няколко лоши зара и само умението успя да те спаси — отвърна тя.
След това те се срещаха почти всеки ден, за да играят табла и да разговарят. Розамонд искаше да научи повече за Лондон. Дали е голям и разкошен като Бордо? Каква е най-новата мода там? Река Темза колкото Гарона ли е широка?
Интересуваше се и от поезията му. На какви теми пише — за нещастно влюбени поети и жестоки дами ли, предположи тя. Да, той трябваше да признае, че в момента пише точно за такива неща. Да не го прави би било неуместно — все едно чирак дърводелец да отказва да вземе чука и да забива пирони с него.
