— Предполагам, и вие ще се съгласите, че не е прилично.
Беше слаб мъж с тясно лице. Очевидно бе забелязал присъствието им от самото начало.
— Може би не, но приятелят ви е прав — каза Чосър. — Според легендата Ной е бил под чехъл.
— Едно е да е под чехъл, друго е да го бие.
— О, това е пиеса — каза Алан Одли, който внезапно дойде на себе си, — а тези хора са мимове.
Нед Кейтън изръкопляска иронично на съобразителността на приятеля си и слабият мъж наклони глава встрани.
— Да, това е моята трупа. Предпочитаме да ни наричат актьори, а не мимове. Казвам се Луис Луп. Това е трупата на Луп.
— Вие сте англичани — каза Кейтън.
— Разбира се, както и вие. Но не сме си били у дома повече от година.
— Какво правите сега?
— Какво правим ли? Репетираме притчата за Ной и потопа. Той качва животните в ковчега. Жена му не разбира. Мисли, че той пренебрегва семейството си.
Той махна с ръка и актьорите на каруцата се поклониха нестройно.
— Ной е само една от пиесите в нашия репертоар. Играем всичко от „Падението на Луцифер“ до „Страшния съд“. Играем добре „Прогонването от рая“, кърваво „Каин и Авел“, лукаво „Яков и Исав“, сърцераздирателно „Авраам и Исак“, както и… Е, картинката ви е ясна.
— Изиграйте ни нещо сега — каза Нед Кейтън. — Нещо по-леко, ако имате.
— Не се обиждайте, но предпочитам публиката да е повече от актьорите — отвърна Луп. — И въпросът не е само в печалбата.
Чосър слезе от коня и се протегна.
— Каква е твоята роля в „Ной и потопа“, мастър Луп? — попита той.
— Каквото и да играем, аз съм винаги Бог.
Джефри беше любопитен какво прави тази трупа сред горите на Аквитания, тъй като обичайният подслон за пътуващите актьори беше дворът на някой хан или пазар, навсякъде, където се събираха тълпи. От птиците и дърветата нямаше какво да спечелят.
— И за кого репетирате?
— За отбрана публика на едно място, наречено Гияк.
— И ние отиваме там — каза Жан Кадо, смъквайки се от коня.
— Наистина ли? — попита Луп. — Ще играем пред граф Дьо Гияк и лейди Розамонд. За първи път отиваме там.
— Розамонд, съпругата на графа? — попита Чосър.
Нещо в тона му накара Луп да попита:
— Познаваш ли я, сър?
— Навремето се запознах с нея.
Луп отвори уста, поколеба се, после проговори с друг тон.
— Преди малко казах, че предпочитам публиката да е повече от актьорите и по принцип е така. Но можем да направим изключение. Ако искате да ви изиграем нещо тук и сега, навярно ще можем да ви удовлетворим…
Той направи знак на трупата, която отново се бе качила върху каруцата. Четиримата мъже и двете жени бавно се приближиха.
— Това е Мартин. Играе ролите на възрастни и достолепни мъже като Ной и Авраам. А това е Маргарет. — Той посочи румената жена, която играеше съпругата на Ной. — Тя играе опърничавите жени. В добрите пиеси винаги има по една такава.
Като доказателство за това Маргарет удари с юмрук говорещия по главата, но лекичко, закачливо. Луп бързо мина към представянето на другите трима мъже — Бъртрам, Саймън и Том. Малко зад тях стоеше тъмнокосо момиче, което от време на време вдигаше срамежливо поглед.
— А коя е тя? — попита Алан Одли.
— Това, сър, е нашата Ева от „Грехопадението“, макар че истинското й име е Алис. Тя е и нашата Далила, нашата Йезавел, нашата прелъстителка.
— Виждам.
— И наша дъщеря — добави Луис Луп.
— Дъщеря? — попита Алан.
— Наша — добави Нед.
— Тази дама е моя съпруга — каза предводителят на трупата, прегръщайки с обич Маргарет.
Актьорите и четиримата спътници се поздравиха и отново се представиха един на друг. Групата на Чосър спъна конете си в края на просеката. После всички седнаха на тревата и си поделиха няколко шишета вино, които Луис Луп щедро извади от коша, скрит под каруцата. Не само споделеното вино, но и общият език ги сближи. Или може би фактът, че Чосър и останалите бяха уморени след целодневната езда и с радост се отдадоха на кратка почивка, преди да изминат последните няколко мили до хана. А може би им беше приятно да намерят компания след цял самотен ден, особено компанията на непринудените Луп и тяхната привлекателна дъщеря.
Оказа се, че трупата „Луп“ е семейно предприятие. Освен семейството, Луис и Маргарет с тъмнокосата им дъщеря, тя включваше сивобрадия Мартин, който им беше братовчед, а Том, един от младите актьори — негов син. Другите двама мъже — Саймън и Бъртрам — първият с младежки вид, а вторият около средната възраст, бяха се присъединили към тях в Англия. Всички те бяха избягали от Англия, след като ги сполетяло някакво нещастие, което явно не желаеха да описват.
— Защо го правите? Животът ви сигурно е тежък — каза Чосър.
Луис Луп изглеждаше изненадан, сякаш никога досега не му бяха задавали този въпрос, нито сам се беше питал.
— Може би така се чувстваме свободни. Живеем, както искаме и не сме длъжници за прехраната си на някого.
— А успявате ли да се прехранвате?
— Добре, доста добре… Е, не сме много зле — отвърна Луис Луп. — Поне е по-добре отколкото в Англия. Сега отиваме в Гияк, за да играем пред богаташите. Едно стъпало по-нагоре от дъждовния площад на някой град или двора на хан, вонящ на урина и повръщано, които са обичайните места за хора като нас в родната ни страна.
— Като стана дума за ханове, казахте, че пътят ви е познат — каза Жан Кадо на Луп. — Напред има хан, нали? „Котаракът“, ако си спомням добре.
Той замлъкна, видял изражението на лицето на Луис. Актьорът обясни.
— Боя се, че „Котаракът“ вече не съществува. Изгоря през пролетта. Дочух, че виновен бил някакъв немарлив готвач.
— Мисля, че оттук до Гияк няма друг хан — намеси се Маргарет Луп. Слънцето започваше да се спуска зад върховете на дърветата в края на просеката и придаваше на лицето й още по-червен цвят, сякаш и тя е била жертва на небрежен готвач.
— И къде ще спим? — попита Нед Кейтън.
— Сега си спомням — обади се Мартин, най-възрастният актьор. — Знам чудесно местенце, където да пренощуваме наблизо.
— Но нали казахте, че няма нищо!
— То е просторно и проветриво — каза Алис Луп. Гласът й беше дрезгав и контрастираше със свенливото й изражение. Нищо чудно, че винаги играеше прелъстителката.
— Собственикът никога не взема твърде скъпо и можете да отседнете за колкото време искате — каза Луис.
Чосър забеляза, че останалите актьори се усмихват. Предположи, че това е обичайна шега между тях, затова реши да се включи и той.
— Предполагам, че има и достатъчно храна за вечеря — каза той — стига да потърсиш.
— За какво говорите? — попит Алан Одли.
— Когато бях в Северна Франция преди много години — каза Джефри, — имахме такава поговорка:
