освободен от тримата пияници. — Засега това са думи, предимно думи.
— Разбира се, че са само думи, защото те са
— Съвсем вярно, французи са — съгласи се Одли.
— Но тук хората са повече гасконци, отколкото французи — или поне така биха казали англичаните — каза Чосър.
— Точно в това се корени проблемът — каза Кадо. — Виждате ли…
Но не стигна по-далеч, защото Алан Одли падна по лице върху масата, събаряйки свещите и купите. Двама селяни погледнаха към него и се усмихнаха с пълни уста. Ханджията се обърна, вероятно разочарован от загубата на един от най-добрите си клиенти, но не им се притече на помощ. Чосър и останалите помогнаха на спътника си да се качи по стълбите. За щастие в стаята им имаше четири отделни легла, така че Одли щеше да си отспи, без да притеснява ненужно останалите. Помнейки враждебността на тримата пияници, Чосър се погрижи да залости вратата. Преди да легне, той погледна през прозореца. Ханът се намираше в края на разпръсната редица къщи. На прозореца на една от тях се виждаше свещ, блестяща сред мрака като добро дело в бездушен свят.
На другата сутрин Одли, който изглеждаше изпълнен със самосъжаление, кимна отрицателно, когато му предложиха вино на закуска. Качи се на седлото като старец. Яздеше като старица, а Кейтън го подиграваше, че е като девойка, щом не може да държи на пиене (докато Одли не заплаши да повърне върху приятеля си). Чосър яздеше отпред заедно с Жан Кадо. Стигнаха до кръстопът, за който водачът каза, че пресича пътя на поклонниците към Компостела, а после внезапно добави:
— Ти не си първият, който иска да убеди граф Дьо Гияк да продължи да спазва васалния си дълг.
Чосър не отговори. Още не бяха обсъждали мисията му.
— През пролетта мъж на име Машо отпътува за Гияк — продължи Кадо.
— Какво стана с него?
— Не пристигна там.
— Злополука по пътя?
— Има злополуки и
— Мисля, че да, мастър Кадо.
До този момент те се бяха движили през сравнително открита местност. Хълмовете отляво бяха рехаво обрасли с млади лози. От другата страна склонът постепенно преминаваше в широката речна долина на Дордона. Части от тази равна земя бяха оцветени в бледозелено от поникналия лен. Но пътят, по който яздеха, се стесни и сви между дърветата.
Чосър обмисляше думите на Кадо. Джон Гонт не му беше казал, че и преди е опитвал да повлияе на Гияк. Или по-скоро не беше споменал за изчезването на мъж на име… Как се казваше?… Машо. Дали Машо е бил предаден? Или подкупен от французите? Чосър знаеше, че поддръжниците на френския крал се увеличаваха с всеки ден. Само няколко значими благородници и земевладелци бяха останали верни или още не им бяха предложили достатъчно облаги, за да минат на другата страна. Но може би Гонт не знаеше за този Машо. Защо по-малкият син на крал Едуард да е наясно с всички дипломатически машинации и подмолни действия, които се случваха на стотици мили от дома?
Ръката на Чосър посегна към кесията, която висеше от врата му. Движението беше станало почти механично. Непрекъснато проверяваше дали е там.
Навлязоха по-дълбоко в гората. Слънцето просветваше на пътеката, въздухът блестеше, птиците пееха. В такава ранна лятна утрин човек започваше да мечтае да живее завинаги в горите, да се храни с горски плодове, да утолява жаждата си от студени извори. Но, разбира се, през по-голямата част от годината обитателят на гората щеше да спи на твърдите камъни, да търси безрезултатно храна и да разранява ръцете си, докато кърти леда на потоците.
Към края на този следобед за първи път чуха звуците. Бяха яздили цял ден — спряха само за малко, за да похапнат твърд хляб и сирене (купени в Бордо) — а още не бяха излезли от голямата гора, през която лениво се виеше тясната пътека, в която беше преминал пътят. Пътуваха в колона, като полузаспалият Одли яздеше най-отзад. Кадо, който водеше, пресметна, че ще пристигнат във владенията на Гияк на следващия ден. Мислеше, че след няколко мили има хан. Щяха да пренощуват там. Наричал се „Котаракът — риболовец“. Той съобщи всичко това през рамо.
— Надявам се да е по-добър от снощния — каза Нед Кейтън.
— Какво беше това? — попита Кадо, слагайки ръка на ухото си.
— Казах, че…
— Не, не ти, сър. Слушайте.
Кадо вдигна ръка и те спряха конете. Ослушаха се. Някъде пред тях се чуваше мелодия на флейта и удари на барабан. Звукът пресекваше, от време на време се чуваше ясно, а после отново утихваше, сякаш се виеше във въздуха. Имаше нещо скръбно в този звук, тъй самотен насред зелената гора, и то накара косата на Джефри да настръхне.
— В тази музика не може да има нищо опасно — каза Жан Кадо.
Той смушка коня си и останалите го последваха. Откакто бяха прекосили пътя на поклонниците сутринта, не бяха срещали жива душа. Докато приближаваха, звукът от флейтата и барабана секна, заменен от странна смесица от лай и цвилене. След няколко минути пътеката ги изведе на широка просека. Кадо и Чосър спряха, приковани от зрелището, а след тях и другите двама.
Голяма каруца беше изтеглена на равна част от пътя. Върху нея стоеше сивобрад мъж. Носеше бяла риза. Около краката му пълзяха няколко души. Каруцата се тресеше под движенията им. Те издаваха животинските звуци. Бяха вдигнали глави към небето, лаеха и цвилеха. Размахваха пръсти над главите си, имитирайки заострени уши. Малко куче лежеше в сянката на една от каруците, а сиво-кафеникав кон беше спънат и пасеше наблизо. И двете животни не обръщаха внимание на действията на хората.
Внезапно червендалеста жена с червена рокля притича от отсрещната страна на просеката, махайки с ръце. Приличаше на продавачка на риба.
— Какво мислиш, че правиш, съпруже? — извика тя. — Грубоватият й изговор също напомняше на продавачка на риба.
— Изпълнявам Божията воля — отвърна сивобрадият мъж със звучен глас. — Накрая няма да остане нищо, чака ни Страшният съд. Научи се как върви светът, погледни по-далеч от носа си.
— Божията воля, как не! — изрева жената. — Докато ние се съсипваме от работа, ти правиш каквото искаш. Когато нямаме нищо за ядене, окото ти не мига.
С изненадваща ловкост за ръста си, жената скочи върху каруцата. Без да обръща внимание на „животните“, тя хвана мъжа с една ръка, а с другата го удари няколко пъти по главата. Беше по-едра от него и скоро го повали върху каруцата, без усилие. После го възседна.
— Да се намесим ли, мастър Чосър? — попита Жан Кадо.
— Няма нужда — отвърна Джефри.
— Не, не, не!
Четиримата ездачи се обърнаха по посока на новия глас. Един мъж се зададе откъм другия край на просеката. Не бяха го забелязали досега, само защото не се беше помръднал, нито беше проговорил и отчасти, защото беше облечен в зелено и кафяво и се сливаше с дърветата.
— Не така, Мартин. Не, Маргарет.
Жената се изправи и сивобрадият мъж я последва. Останалите — трима мъже и една жена, които досега се правеха на животни, също седнаха. Мъжът, облечен в природни цветове, застана пред каруцата. Сякаш не забелязваше Чосър и спътниците му.
— Това не е фарс, Мартин — каза той на сивобрадия.
— Но винаги досега ги е разсмивало, Луис — каза Маргарет.
— Това е традиция — подкрепи я Мартин.
— Помнете, че сега ще играем пред отбрана публика — каза мъжът, който стоеше пред каруцата.
— Нека го ударя поне веднъж — помоли се жената. — Едно мъничко юмруче по тази тъпа глава.
— Добре, скъпа, но само едно. Ти, Мартин, няма да падаш и тя няма да те възсяда. Не е прилично.
— Щом казваш.
Останалите приеха без ентусиазъм оценката му. Луис се обърна към ездачите.