Чосър и Домът на славата

помисли си Чосър, след като тук най-често идваше с двора си Едуард, принц на Уелс и Аквитания.

Одли, Кейтън и Чосър се събраха при фалшборда. Зад тях артилеристите смъкваха платнищата от оръдията си, преди да ги свалят на брега. Стрелците събираха далеч по-лекия си багаж. Между прорязаните от три големи шлюза градски стени и мястото, където „Арверагус“ беше хвърлил котва, имаше много други кораби и по-малки плавателни съдове.

— Е, пристигнахме — каза Алан Одли.

— Благополучно — добави Нед Кейтън.

— Никога не го казвайте, докато не стъпите на суша — отвърна Чосър. — Каза ми го един мъдър човек.

И тримата пътуваха със сравнително малко багаж, затова слязоха от кораба преди войниците и се качиха в лодките, които се бяха струпали под корабите. В същото време останалите пътници, които не бяха част от армията, слизаха от „Доригена“ и „Аурелис“. Чосър не се загледа внимателно в хората от другите лодки. Ако беше го направил, може би щеше да забележи мъжа, който за момента носеше името Хюбърт, да слиза от „Доригена“ и да застава на кърмата на гребната лодка, която пое към града.

7.

Първото място, на което спряха извън Бордо, им даде представа за враждебната атмосфера в Гийена. Чосър имаше чувство, че проблемите възникнаха, когато спряха да пренощуват. Този път се измъкнаха сравнително леко — без фарсове с разменени легла и опити да ги опекат живи. И все пак беше тревожно, въпреки опитите на Жан Кадо да го омаловажи.

Жан Кадо беше бъбривият им водач от Бордо. Гасконец, той говореше английски, френски и местния langue d’oc. С кръглото си лице, дебелите вежди и вечно приведени рамене той приличаше на сова. По предварителна уговорка Кадо ги беше посрещнал близо до катедралата „Сейнт Андрю“ в центъра на Бордо. Тук се разполагаше и дворът на принц Едуард. Чосър и Кадо бяха си разменили паролата — „Бягай от тълпата… и с истината живей“ — и Кадо беше обяснил, че от двора на принца са му наредили да ги придружава. Задачата му беше да се погрижи да стигнат благополучно до замъка на граф Дьо Гияк. Чосър беше малко изненадан, че ескортът им се състои само от един човек, но заключи, че е по- безопасно да пътуват незабелязано, отколкото заобиколени от войници. Първата нощ пренощуваха в града в странноприемницата „Дванадесетте апостоли“, а сутринта наеха коне на другия бряг на реката. Всичко това — превозването през Гарона, пазаренето за конете — отне толкова време, че изминаха едва двайсет мили на изток от града, преди да се наложи да пренощуват в един непредразполагащ хан.

Жан Кадо им беше казал да изчакат навън, докато той провери дали има легла, твърдейки, че е по- добре да го направи сам. След малко той се върна и каза, че е осигурил стая за четиримата. Оставиха конете си в конюшнята и влязоха да вечерят.

В хана имаше дълга маса, в единия край на която седяха селяни и ядяха печени кестени и черен хляб с евтино вино. Когато вратата се отвори, те вдигнаха очи, безизразни като на преживни животни. Но един по-заможен пияч разбра, че новодошлите са англичани и демонстративно вдигна сребърната монета, с която щеше да си поръча още едно шише вино. После изсъска нещо на местния диалект, така че Чосър долови само същността, но чувствата му бяха ясни от тона и начина, по който се изплю върху монетата, преди да я даде на ханджията. Той се престори, че не го е забелязал — сякаш беше местен обичай клиентите да наплюват парите — но грижливо избърса монетата в престилката си (все пак среброто си е сребро), преди да даде виното. Сграбчил шишето си, плюещият се върна на мястото си до огъня при двамата си спътници, облечени по подобен начин.

Тримата пиеха и разговаряха оживено, като често хвърляха погледи към отсрещния ъгъл на кръчмата, където седяха Джефри, Нед, Алан и водачът им. С помощта на Жан Кадо англичаните си поръчаха вечеря. Тя пристигна след дълго време — мазни купи с някакво безименно месо, заляно с горчив сос, които не си заслужаваха и една десета от чакането или една четвърт от парите. Поискаха вино, повториха, за да отмият вкуса на яденето. През цялото това време мъжете в другия ъгъл пиеха здраво, но не предприеха нищо. Най-накрая се измъкнаха, разговаряйки завалено и трополейки шумно. „Gafet de putan“, каза единият. „Viech d’ase!“, отвърна другият, докато излизаха.

Нед Кейтън скочи от пейката.

— Какво каза? Какво каза!

Би изглеждал комичен със сплъстената си светла коса и движенията си, станали непохватни заради пиенето, ако в очите му не се долавяше истински гняв. Чосър вдигна ръка.

— Нищо особено — отвърна Жан Кадо — Само „син на курва“.

— Никой не може да обижда майка ми!

— Тук тази обида е толкова обичайна, че е почти комплимент. Сигурен съм, че беше предназначена за мен — каза Кадо. — Другият коментар беше за теб, мастър Кейтън.

— И какво значеше той?

— Viech d’ase? Магарешки чеп.

Нед Кейтън седна и избухна в смях.

— Трябва да си поласкан — каза Джефри, възхищавайки се на начина, по който Кадо беше избегнал опасния момент. Въпреки това си напомни да не излиза на двора тази вечер — за всеки случай… и да предупреди и другите. Междувременно селяните продължаваха да дъвчат хляба и да сърбат киселото си вино, без да обръщат внимание на нищо.

Жан Кадо се приведе и каза тихо:

— Колкото повече навлизате в Аквитания, толкова по-ясно ще усещате, че настроението към нас е враждебно. Искам да кажа, срещу англичаните. Особено срещу принц Едуард. Казват, че е арогантен и прахосник.

— Той е принцът на Уелс, за Бога! — каза Алан Одли и почука по масата с шишето.

— Принц Едуард плени френския крал при Поатие, стария френски крал — каза Нед Кейтън. — Да можеше да пипне и новия!

— Тихо! — каза Кадо, поглеждайки през рамо.

Но селяните на дългата маса все още ядяха и пиеха, а ханджията дипломатично се правеше, че не чува разговора им, дори ако го разбираше (среброто си е сребро, а англичаните пиеха вече четвърто шише). Кадо бръкна в кесията си и извади малка сребърна монета. Даде я на другите.

— Това са местните пари. Виждате ли, отпред е принцът.

Те я огледаха на светлината на две тънки свещи. От едната й страна имаше фигура с корона, сочеща с лявата ръка към меча, който държеше в дясната, сякаш за да покаже ясно на гледащия кой е източникът на нейната власт и авторитет. На задната част на монетата имаше мотив от хералдически лилии и леопарди, разделен на четири с кръст.

— Някои хора в тези земи се дразнят, че трябва да плащат с това — каза Кадо, почуквайки по образа на принца, после стисна монетата между палеца и показалеца си и я прибра в кесията си.

Алан Одли се прозя.

— А и, честно казано, така наречения fouage не подобрява нещата.

— Какво е това? — попита Чосър.

— Димнина5. Определен е на десет су за всяко домакинство годишно…

Одли се прозя още по-широко.

— … а някои от местните земевладелци са против това, че принцът погазва правото им да събират данъци…

Одли се прозина така, сякаш щеше да глътне масата, мазните купи и всичко останало.

— На всички ни е ясно, че има проблеми, мастър Кадо — каза Чосър, винаги дипломатичен.

— Не казвам, че съм съгласен с тях, просто ви съобщавам какво се говори, а вие сами видяхте какво е отношението на някои хора към англичаните — Жан Кадо посочи към ъгъла на помещението, наскоро