„Който не е спал в дъжд и вятър, не е добър другар.“ Мисля, че сме на път да открием много достойни другари.
Той погледна към Одли, Кейтън и Жан Кадо, които лежаха на тревата и очевидно не се зарадваха особено, че им предстои да прекарат нощта на открито. Щеше да се стъмни след няколко часа, но никой не пътуваше по мрак, освен ако не беше сигурен, че ще стигне до някое защитено място.
Скоро се разбра, че групата на Чосър ще остане при хората на Луп и че ще продължат да пътуват заедно през земи, които принадлежаха на някой си Гастон Флорак, до владенията на Дьо Гияк. Актьорите, свикнали с по-тежък живот, бяха подготвени за случаите, когато не намираха покрив за през нощта. В дисагите под колата, която изпълняваше роля на тяхна сцена, имаше не само костюми, но и завивки, тенджери и други домакински пособия. Отстрани се виждаше дори клетка с птица. За щастие имаше достатъчно храна за всички коне. Луп беше купил овес при предишното им спиране с надежда да им стигне за следващите няколко дни. Сега с удоволствие се погрижи за наетите животни срещу по-високата цена, която Чосър му плати с желание.
Младите актьори се заеха с различни задачи. Алис Луп се погрижи за конете, докато Саймън събираше подпалки и паднали клони, за да запалят огън насред просеката. Бъртрам и Том изчезнаха между трънливите храсти с няколко мрежи и кожени ведра. Придружаваше ги приличното на териер куче, което дотогава беше спало. Бъртрам го наричаше Цербер. Чосър се засмя, като чу името на триглавия звяр, който пази входа към царството на мъртвите. Териерът по нищо не му приличаше.
По-възрастните актьори продължиха да си бъбрят с групата на Чосър. Те не се интересуваха толкова от причините за посещението им в Гияк, колкото от новини за Англия. Знаеха, че кралица Филипа е мъртва. Щеше ли кралят да си търси нова жена? Вярно ли било, че Джон от Гонт също овдовял? А той ще се жени ли?
Скоро Бъртрам и Том се върнаха с няколко заека, които лежаха в мрежите със счупени вратове и ведра, преливащи от вода, загребана от някой от безбройните извори, които се стичаха през гората от варовиковите склонове. Цербер, чиято муцуна беше изцапана с кал, спокойно зае мястото си до каруцата, след като бе изпълнил дълга си.
— Зайци! — каза Алан Одли, когато Маргарет Луп извади зайците и започна да ги дере с големите си сръчни ръце.
— Че какво им е? — каза Нед Кейтън, загледан в Алис Луп, която стоеше наблизо, но разговаряше със Саймън. — Най-вкусната храна, ако компанията е подходяща.
Слънцето потъна зад дърветата и в падината се спуснаха сенки. Запалиха огъня. Маргарет Луп приготви зайците за шиша и изплакна ръце в едно от ведрата. Останалите извадиха остатъците от хляба и сиренето, които далеч не бяха вече пресни, след като два дни бяха стояли в дисагите им, но все пак бяха по-добре от нищо. По някакво чудо откриха още вино. Притоплиха боб в очукана тенджера с крачета и дълга дръжка. Каквото и да мислеше Одли за зайците, Чосър забеляза, че с апетит изяде дела си. Нед Кейтън се опитваше да улови погледа на Алис, но тя изглежда не го забелязваше. След вечеря Мартин извади лютня и засвири меланхолични мелодии, а Жан Кадо запя една нескончаема песен за някакъв рицар, който упорито преследвал друг рицар.
Вече всички си говореха на малки имена. Доволни, полегнаха под луната и звездите. Без да се уговарят предварително, жените легнаха върху каруцата, а мъжете под нея или отстрани, може би като проява на кавалерство. Бухаха бухали, териерът скимтеше, сънувайки, че гони заек, откъм конете, вързани на ръба на просеката, се дочуваше пръхтене. Постепенно огънят отслабна и мракът се сгъсти.
Джефри си спомни, че едва същата сутрин си представяше как ще живее в гората. Е, това беше то. Земята беше твърда, а нощта — вече студена. Беше твърде стар за тези пътувания, каза си. Не беше вече младеж, тръгнал на поход, а женен мъж с две деца, очакващ трето, мъж с определен ранг и положение в обществото…
От още по-гъстия мрак под дърветата мъжът, който бе убил монаха на име Хюбърт и взел името и дрехите му, гледаше как огънят гасне. Ако беше от хората, които знаеха какво е самота, в този миг би я изпитал много остро, докато гледаше кръга от пътници, събрали се в нощта за защита и компания, докато гледаше как се хранят, смеят се и заспиват заедно. Но на него не би му минало и през ум да се чувства самотен. Нито пък им завиждаше за малкото храна или за оскъдната топлина на огъня. Беше свикнал да гладува и защитата на собствените му дрехи и кожа му беше достатъчна. Той се намести на земята и се уви с наметалото си.
Джефри Чосър сигурно беше спал, защото изведнъж осъзна, че вижда пред себе си бледите останки от огъня. Валма мъгла се надигаха от земята. Посред нощ беше тихо и студено. Не се чуваше хъркане, нито хленчене, сумтене или пръхтене. Все едно бяха последните хора и животни на земята. Ако плаваха на ковчега на Ной, сигурно щяха да бъдат последните. Бог би създал странен нов свят от нас, помисли си Чосър. Едно куче, пет коня и десет души, от които само една жена, способна да ражда деца.
Някъде в края на гората изпращя клонка и Чосър за миг се разбуди. Дали беше някое животно? Вълк или глиган? А може би човек? Посред нощ, в най-мъртвото време на нощта. Той се напрегна да чуе още нещо, но цареше тишина. След това отново заспа.
8.
Актьорите бяха свикнали да се придвижват бавно из провинцията. Един-двама от тях можеха да пътуват в каруцата, но скоростта им задължително се определяше от крачката на останалите. Пък и за разлика от повечето пътници те не търсеха къде да спрат и да си починат вечерта. Това ставаше само, когато започваха работа и трябваше да поставят библейска притча в двора на някой хан или на пазара. Затова трябваше да пазят силите си, докато пътуваха, и да бъдат бодри, когато скочат на каруцата, за да представят: „Прогонването от Рая“ или „Гибелта на Самсон“. Ако някъде ги приемеха добре, можеха да поостанат, но освен в по-големите градове, след няколко дни се налагаше да продължат — когато публиката оредееше. Те водеха несигурно съществуване, но самите времена не бяха сигурни.
Всички светски блага на трупата бяха в и под каруцата, която в момента товарният кон с мъка теглеше нагоре по хълма. За да не натоварват коня — или поради мисълта, че без него ще трябва сами да теглят каруцата — никой не седеше в каруцата, освен териерът, който беше полегнал върху купчина костюми. Луис Луп водеше коня с тихи цъкания и подвиквания, подканващи го да върви напред. Останалата част от актьорите вървяха отстрани или зад каруцата. Джефри Чосър и Жан Кадо яздеха отпред, а Алан Одли и Нед Кейтън — най-отзад. Кейтън беше предложил коня си на Алис Луп, но тя ясно му показа, че предпочита да върви със Саймън. Кадо направи от галантност същия жест към Маргарет Луп, но тя само се засмя. С дебелите си крака и мощни ръце тя беше най-едра и може би най-силна от актьорите.
По време на една почивка Чосър, който обичаше да слуша разкази за живота на хората, научи от Луис Луп причината, поради която трупата му беше напуснала Англия преди дванайсет месеца. Предишната година не се беше оказала добра за пътуващите артисти, а честно казано, и за цялата страна. Времето било ужасно, реколтата пострадала, имало епидемия от чума и слухове за предстояща война с Франция. Когато пътували из заразените райони, не им позволявали да играят в дворовете на хановете и по пазарните площади. А ако им позволели да изиграят някоя от библейските си притчи, откривали, че публиката е не само по-малка, но и по-груба, и по-малко щедра. На едно място ги обвинили в разврат — Алис била прекалено убедителна в ролята си на прелъстителка — и ги прогонили от града. Най-накрая, докато играели в Уинчелси, Съсекс, кметът решил, че Ной, чиято роля играел Мартин, бил недостатъчно прикрито превъплъщение на собствената му личност, тъй като всички знаели, че старият град Уинчелси бил наводнен от морето през миналия век. В допълнение той твърдял, че начинът, по който Маргарет играла госпожа Ной, имал за цел да опетни името на жена му. Заплашил да им конфискува имуществото и да хвърли всички актьори в затвора. Групата на Луп се измъкнала от скромния пансион призори и се качила на първия кораб, който минал оттам и по случайност отивал в Бордо. След като пристигнали в Аквитания, те изобщо не поглеждали назад, а се борели да преживеят в градовете и селцата, разпръснати по бреговете на Дордона и други реки. Луис твърдеше, че през цялото това време жена му е била пътеводната светлина на трупата.
— Не би си го помислил, мастър Чосър, но когато се запознах с нея в Рочестър, тя беше слабичко
