допълнително рамо при отвличането на поредната пратка цигари. Хората в билярдната зала бяха от този тип, те живееха единствено от и чрез насилието.
Заведението представляваше голяма зала с четири маси за билярд и лампи със зелен абажур, надвиснали над всяка маса. Покрай стените бяха наредени столове с прави облегалки, повечето заети от клиентите, които пиеха от кафяви хартиени торби и пушеха в мъждивата светлина. Само едно мършаво момче играеше билярд. Това беше Мики, синът на Розета.
Розета бе управлявала заведението откакто Рикардо се разболя от диабет и изгуби и двата си крака. Той беше някъде горе, на втория етаж, в единично легло, пиеше уиски и гледаше стените.
На времето, когато бях дочул за болестта му, бях казал на жена му:
— Съжалявам да го чуя, Роуз.
Лицето на Розета беше правоъгълно и широко. Мънистените й очи са като впити в месестите й кафяви бузи. Тя ме изгледа с леко присвити очи.
— Той е хойкал и за двама мъже, че и още отгоре. Предполагам, че сега вече му се полага почивка.
Това беше целият й коментар.
Тя седеше до единствената маса за игра на карти в дъното на помещението. Приближих се до нея и я поздравих.
— Добър вечер, Розета, как са хавите тази вечер?
— Джопи тук ли е? — попита ме тя, оглеждайки се наоколо.
— Не. Още не е затворил бара.
Тя ме изгледа така, сякаш бях някакво заблудено коте, хукнало подир кашкавала й.
Стаята беше толкова тъмна и запушена, че не можех да видя никой какво прави около мен, освен Мики, но пък усетих очи върху мен от мрака. Когато се извърнах към нея, видях, че и тя се взираше в мрака.
— Да си чувала някой да продава добро уиски в последно време, Роуз? — попитах. Бях се надявал да си побъбря малко с нея преди да задам въпросите си, но погледът й не ме успокои особено, а залата беше прекалено тиха, за да водя продължителна приказка.
— Тук не е бар, сладур. Ако искаш уиски, иди при приятеля си Джопи. — Тя хвърли поглед към врата, подканяйки ме да си ходя, предполагам.
— Не искам да пия, Роуз. Търся да купя кашон или два. Помислих си, че може би знаеш откъде да си намеря.
— Защо не питаш приятеля си за това? Той знае къде расте уискито.
— Джопи ме прати при теб, Роуз. Каза ми, че ти си знаела.
Тя все още беше подозрителна, но виждах, че не се страхуваше.
— Можеш да пробваш при Франк Грийн, ако искаш да си купиш кашонче.
— Да? Къде можа да го намеря?
— Не съм го мяркала от няколко дни. Или е с гаджето си или е на работа.
Това беше всичко, което ми каза. Тя запали цигара и се обърна. Благодарих й и се запътих към Мики.
— Осем топки? — запита той.
Всъщност нямаше значение на какво играем. Заложих петарка и я изгубих, после изгубих още една. Това ми отне половин час. След като разсъдих, че съм платил достатъчно за получената информация, махнах на Мики и излязох на слънцето.
Изпитвах чувство на огромно задоволство докато се отдалечавах от заведението на Рикардо. Не знам всъщност как да го изразя по-точно. Сякаш за пръв път в живота си вършех нещо единствено само за мен. Никой не ми казваше какво да правя. Може и да не бях открил Франк, но бях накарал Розета на спомене името му. Ако тя знаеше къде се намира него ден, щях да го открия.
На Изабела Стрийт имаше голяма къща, в дъното на една задънена улица. Това беше заведението на Верни. Множество работници отскачаха от време на време в него да споходят някое от момичетата на Верни. Беше приятно място. На втория и третия етаж имаше по три спални на етаж, а на първия — кухня и всекидневна, където гостите можеха да се забавляват.
Верни беше светлокожа жена с коса с цвета на замръзнало злато. Тежеше около триста паунда. Верни обикновено прекарваше цял ден и цяла нощ в кухнята. Дъщеря й, Дарсел, която беше със същите габарити като тези на майка си, приветстваше мъжете в салона и събираше по няколко долара за храната и напитките.
Някои мъже, като Одел например, бяха щастливи да седят, да пийват и слушат музиката от грамофона. Верни от време на време се мяркаше в салона да поздрави стари приятели и да се представи на новодошлите.
Ако обаче се появеше човек, който търси женска компания, на горните етажи имаше момичета, които седяха пред вратите на стаите си, ако в момента нямаха клиенти. Хю Барнс седеше в коридора на втория етаж. Беше широк в бедрата мъж, с тежък кокал и лице на невинно дете. Но Хю беше бърз и жесток въпреки невинната си физиономия, и присъствието му осигуряваше безпроблемния развой на бизнеса в заведението на Верни.
Запътих се натам в ранния следобед.
— Изи Ролинс. — Дарсел протегна дебелите си ръце към мен. — Чух, че си умрял и си отишъл в рая.
— Ами, Дарси. Знаеш, че ме спасиха, за да бъда твой.
— Добре, влизай, сладур. Влизай.
Тя ме поведе за ръката към всекидневната. Няколко мъже седяха около бутилка и слушаха записи на джаз. Върху масичката за кафе имаше голяма купа с мръсен ориз и бели порцеланови чинии.
— Изи Ролинс! — разнесе се глас откъм вратата на кухнята.
— Как си, скъпи? — попита ме Верни като долетя при мен.
— Чудесно, Верни, просто чудесно.
Едрата жена ме прегърна така, че се почувствах като завит в пухен дюшек.
— Уф — простена тя, като почти ме отдели от пода. — Толкова време мина оттогава, миличкото ми, толкова време!
— Да, да — казах. Прегърнах я и аз и после бавно се свлякох върху дивана.
Верни ми се ухили.
— Не мързай сега оттук, Изи. Искам да ми кажеш как вървят нещата преди да хукнеш горе по стаите. — И след тези думи тя се върна в кухнята.
— Хей, Роналд, какво става? — обърнах се към мъжа до мен.
— Не кой знае какво, Изи — отвърна Роналд Уайт. Беше водопроводчик. Роналд винаги носеше работния си комбинезон без значение къде се намираше. Той твърдеше, че работните дрехи на човек са единственото нещо, което има.
— Малко да глътнеш въздух настрани, а? — Обичах да се шегувам с Роналд за семейството му. Жена му го даряваше със син всеки дванайсет или четиринадесет месеца. Тя беше религиозна жена и не вярваше във вземането на предпазни мерки. На тридесет и четири години Роналд имаше девет сина и още един беше на път да се появи на бял свят.
— Умират да обръщат къщата наопъки, Изи. Кълна ти се. — Роналд поклати глава. — Ще се катерят и по тавана, стига само да има къде да се държат. Да знаеш, шубе ме е да се прибирам у дома.
— О, хайде, човече, не може да е толкова зле.
Челото на Роналд се набръчка като сушена слива; на лицето му се появи страдалческо изражение.
— Няма майтап, Изи. Прибирам се у дома и всички вкупом ми се нахвърлят, цяла армия. Първо ми скачат най-големите, после идват другите, дето сега прохождат. И малко след това влиза и Мери, изпита до смърт, и носи още две в прегръдките си.
— Да ти кажа, Изи, харча петдесет долара за храна и само ги гледам как опустошават яденето. Ядат всяка минута, през която не си дерат гърлата. — В очите на Роналд избликнаха сълзи. — Кълна ти се, че не мога да издържам, човече. Кълна ти се.
