— Дарсел! — изревах. — Веднага донеси на Роналд едно питие. Не виждаш ли, че се нуждае страшно да глътне нещо?
Дарсел донесе бутилка Харпърс и ни наля и на тримата. Връчих и трите долара за бутилката.
— Да — каза Къртис Крос. Той седеше пред едно блюдо с ориз върху масата за храна. — Децата са най-опасните създания на земята, с изключение на младите момичета на възраст от петнадесет до четиридесет и две години.
Това накара дори и Роналд да се засмее.
— Не знам — каза той. — Обичам Мери, но си мисля, че скоро трябва да бягам през глава. Тия деца ще ме вкарат в гроба, ако не го направя.
— Пийни си още, човече. Дарси, ти само зареждай масата, няма да забравиш, нали? Този мъж тук има нужда малко да се откъсне от проблемите си.
— Ти вече плати бутилката, Изи. Можеш да правиш с нея, каквото си поискаш. — Като повечето чернокожи жени, Дарсел не беше никак щастлива да чуе, че някой мъж иска да зареже жена си и децата си.
— Само три долара бутилката и въпреки това пак имате печалба? — направих се изненадан аз.
— Купуваме на едро, Изи — усмихна ми се Дарсел.
— Мога ли и аз да си купя на едро? — попитах, сякаш за пръв път чувах за покупка на контрабандна стока.
— Не знам, сладур. Знаеш, че двамата с Мама сме оставили на Хюи да се грижи по зареждането със стока.
Това вече беше предназначено за мен. Хюи не беше от хората, които могат да се разпитват за Франк Грийн. Хюи беше същият като Младока Форни — злобен и отмъстителен. Нямаше да ми каже нищо.
Към девет закарах Роналд у дома му. Той плачеше на рамото ми когато го извеждах от колата.
— Моля те, не ме карай да се прибирам, Изи. Вземи с теб, братко.
Опитах се да сдържа смеха си. Видях Мери застанала до вратата. Беше адски слаба, само коремът й беше огромен. Държеше по едно бебе в двете си ръце. Всичките им деца се тълпяха около нея на прага, като се разбутваха едно друго, за да видят баща си, които се прибира у дома.
— Хайде, Рон. След като си направил толкова много бебета, сега отивай да си лягаш в леглото.
Спомням си как си мислех тогава, че ако оживея след цялата история, животът ми ще бъде песен. Роналд обаче нямаше никаква възможност да бъде щастлив, освен ако не разбиеше сърцето на бедното си семейство.
През следващите дни обиколих баровете, на които Франк продаваше контрабандния алкохол и заведенията, в които се играеха комарджийски игри, които обичаше да посещава. Никога обаче не споменах името му. Франк беше крайно подозрителен, подобно на всички гангстери, и ако усетеше, че хората го одумват, ставаше особено нервен; а когато Франк беше изнервен, той можеше да ме убие още преди да имам правото да си кажа молитвата.
Именно тези два дни повече от всички други ме превърнаха в детектив.
Изпитвах тайна наслада когато влизах в някой бар и си поръчвах бира с парите, които някой други ми беше дал. Питах бармана за името му и бъбрех за какво ли не, но всъщност зад този приятелски разговор аз работех да открия нещо. Никой не знаеше какво ми беше на ума и това ме правеше донякъде невидим; хората си мислеха, че ме виждат, но това, което всъщност виждаха, беше само една илюзия, нещо, което не беше реално.
Никога не се отегчих или уморих. Дори и не изпитвах страх от ДеУит Олбрайт през онези дни. Като последния глупак аз се чувствах недосегаем дори и за неговата маниакална склонност към насилие.
19
Зепо винаги можеше да се открие на ъгъла на Четиридесет и девета улица и МакКинли. Беше наполовина негър, наполовина италианец, и парализиран. Стоеше и гледаше света като мършав, сбръчкан свещеник, до когото достига гласът на Бога. Той трепереше и се тресеше, а лицето му се гърчеше с всички възможни тикове. Понякога се привеждаше и се подпираше се двете си ръце на тротоара, сякаш улицата се канеше да го погълне и той се отблъскваше от нея.
Ърнест, бръснарят, оставяше Зепо да проси пред бръснарницата му, защото знаеше, че уличните момчета няма да посмеят да го закачат докато е пред прозорците му.
— Хей, Зепо, как я караш? — попитах.
— Б-б-б-ива, Изи. — Понякога думите излизаха от устата му без трудност, но друг път не можеше дори да завърши изречението си.
— Хубав ден, а?
— Д-д-д-а. Х-х-х-х-убав ден — заекна той, изправил и двете си ръце пред лицето си, като някое животно.
— Добре — казах и после влязох в бръснарницата.
— Хей, Изи — произнесе Ърнест докато сгъваше вестника си и се изправяше от бръснарския стол. Заех мястото му и той заметна чистата бяла хавлия около мен, като я закопча под брадата ми.
— Не идваше ли в четвъртък, Изи?
— Човек не може да си остава все същият, Ърнест! Човек трябва да проявява разнообразие.
— Хей! Господи, дай ми тази седмица! — извика някой от дъното на тясната бръснарница. В дъното на бръснарницата на Ърнест винаги играеха на карти; група от петима мъже бяха насядали на колене зад третия бръснарски стол.
— Значи ти се погледна в огледалото тази сутрини и реши, че имаш нужда от подстригване, а? — попита ме Ърнест.
— Абсолютно.
Ърнест се изсмя и грабна ножиците.
Той винаги пускаше италиански опери по радиото. Ако го запиташе човек, винаги му отговаряше, че Зепо обича операта. Зепо обаче не можеше да чуе радиото отвън, а Ърнест го пускаше в бръснарницата само веднъж месечно, за безплатното му подстригване.
Бащата на Ърнест бил голям пияница. Пребивал до смърт малкия Ърнест и майка му. Така че Ърнест не се церемонеше много с пияниците. А Зепо си падаше по чашката. Предполагам, че цялото това клатушкане не му причиняваше кой знае какво неудобство, стига само коремът му да беше изпълнен с евтино уиски. Така че той просеше, докато събереше достатъчно за консерва с боб и половин пинта скоч. И тогава Зепо се наливаше.
Тъй като Зепо почти винаги биваше или пиян или на път да се напие, Ърнест никога не го пускаше вътре в бръснарницата.
Веднъж го попитах защо оставя Зепо да проси през заведението му, щом толкова ненавижда пияниците.
— Господ може да ме запита един ден защо не съм подал ръка на малкия си брат — отвърна ми той.
Бъбрехме на дребно докато мъжете отзад хвърляха заровете си, а Зепо се кълчеше и люшкаше в прозореца; радиото свиреше Дон Джовани. Исках да разбера местонахождението на Франк Грийн, но това трябваше да стане в нормален разговор. Повечето бръснари бяха запознати с всичката важна информация в квартала. Затова и отидох да се подстрижа при него.
Ърнест точеше бръснача по кожения колан покрай ушите ми когато на прага застана Джаксън Блу.
— Здравейте, Ърнест, Ийзи — поздрави той.
— Здравей, Джаксън — отвърнах.
— Лени е тук, Блу — предупреди го Ърнест.
Хвърлих поглед към Лени. Той беше дебел мъж, седнал на колене както си беше в работните дрехи на градинар и бяла бояджийска шапка. Беше захапал угарката на пура и хвърляше кръвнишки погледи към Блу.
— Кажи на тоя мършав педал да си обира крушите оттук, Ърни. Ще го пречукам този кучи син. Хич не се
