правят петдесет и четири. Ще ти ги дам двата за петдесет.
Трябваше да се пазаря още, но нямах търпение да се махна от магазина му. Вече можех да съобщя на Олбрайт, че Франк ще бъде тук в петък и че в четвъртък двамата с Франк ще се споразумеем.
— Става — казах. — Мога ли да ги взема утре?
— Защо не ги вземеш сега? — запита ме той подозрително.
— Защото нямам петдесет долара в себе си, човече. Мога да ти донеса утре.
— Мога да го направя чак в петък. В петък идва следващата ми доставка.
— Защо не утре? — попитах го колкото да го хвърля в друг коловоз.
— Не мога да продам всичкото си уиски на един човек, Изи. Утре ще получа два кашона, но какво ще стане, ако някой клиент дойде и поиска Джим Бийм? Ако нямам, той ще отиде в друг магазин. Не е хубаво за бизнеса.
Договорихме се да оставя десет долара депозит. Купих на Зепо половин пинта Харпърс, а на Джаксън дадох петачка.
— Какво става, Изи? — попита ме Джаксън след като Зепо вече бе офейкал щастлив с бутилката.
— Какво искаш да става? Нищо.
— Имам предвид, че ти няма да правиш никакво увеселение. А и ти също така не се подстригваш в сряда. Нещо има.
— Нещо ти бръмчи в главата, авер. Купонът ще бъде в събота вечер и ти си добре дошъл.
— Ами. — Той ме изгледа войнствено. — Какво има общо това с Франк?
Стомахът ми се сви на ледена топка, но се постарах това да не се отрази върху лицето ми.
— Това няма нищо общо с Франк Грийн, авер. Просто искам да си купя нещо за къркане.
— Добре. Звучи хубаво. Да знаеш, че ще ти се изтърся когато правиш купона.
— Ще се видим тогава — казах. Надявах се, че по това време ще бъда още жив.
Трябваше само да оцелея още двайсет и четири часа, докато Франк разкарваше стоката на клиентите си.
21
На връщане от магазина за алкохол се отбих до кръчмата на Джопи.
Все едно, че се прибирах у дома като видях как търка плота на мраморния бар. Не се чувствах обаче комфортно. Винаги бях уважавал Джопи като приятел. Също така си имах едно на ум, защото човек винаги трябва да е нащрек с бившите професионални боксьори.
Когато се добрах до бара пъхнах двете си ръце в джобовете на памучното си яке. Имах толкова много да казвам, че да момента бях останал безмълвен.
— Какво си ме зяпнал така, Изи?
— Не знам за какво говориш, Джоп.
Джопи се изсмя и прокара ръка по олисялата си глава.
— Какво искаш да кажеш?
— Онова момиче ми позвъни миналата нощ.
— Кое момиче?
— Онова, което приятелят ти търси.
— Аха. — Допи остави парцала си и положи ръце върху бара. — Направо си извадил късмет, както гледам.
— Така предполагам.
Барът беше празен. Двамата с Джопи се гледахме един друг в очите.
— Но не мисля, че в действителност съм извадил късмет — казах.
— Не ли?
— Не, Джопи, мисля, че ти си и казал.
Мускулите на предмишницата му се напрегнаха когато ръцете му се свиха в юмруци.
— Как разбра?
— Това е единствената възможност, Джоп. Вие двамата с Корета бяхте единствените, които знаеха, че я търся. Искам да кажа, че ДеУит Олбрайт също знаеше, но той просто щеше да хукне подир момичето, ако знаеше къде е. Корета пък гледаше да измъкне някой друг долар от мен, така че не искаше да разбера, че е говорила с Дафне. Значи оставаш само ти, авер.
— Може да те е намерила в телефонния указател.
— Няма ме в никакъв указател, Джопи.
Не знаех със сигурност дали бях прав. Беше възможно Дафне да ме е открила по някакъв друг начин, но не мислех така.
— Защо го направи? — попитах.
По коравото лице на Джопи никога не можеше да се разбере какво мисли в момента. Не мисля обаче, че се досещаше за оловните тръби, които стисках в джобовете си.
След една дълга минута той ме дари с приятелска усмивка и каза:
— Не се впрягай чак толкова, авер. Не е чак толкова зле.
— Какво искаш да кажеш с това „не е чак толкова зле“? — изревах аз. — Корета е мъртва, твоят приятел Олбрайт се кани да ми пръсне всеки момент задника, ченгетата вече веднъж ме прибраха…
— Не съм пожелавал никому това да се случи, Изи, трябва да ми повярваш.
— А сега Олбрайт ме накара да му намеря Франк Грийн — изломотих.
— Франк Грийн ли? — Очите на Джопи се присвиха и заприличаха на птичи.
— Да, Франк Грийн.
— Добре, Изи. Нека да ти кажа как стоят нещата. Олбрайт дойде при мен, търсейки това момиче. Показа ми снимката и аз веднага разбрах коя е тя.
— Откъде си разбрал? — попитах го.
— Понякога Франк я мъкнеше с него когато разнасяше алкохол. Разсъдих, че му е приятелка или нещо такова.
— Но ти не спомена нищо на Олбрайт?
— Не. Франк ми е доставчик, нямам намерение да си развалям отношенията с него. Просто го изчаках да се мярне насам с нея и издебнах удобен момент да й прошепна, че имам една информация, която може да я заинтересува. Тя ми се обади и аз й дадох телефонния ти номер.
— Защо? Защо искаш да й помогнеш?
Джопи се захили срамежливо, доколкото беше способен на такова нещо.
— Тя е хубаво момиче, Изи. Много хубаво. Не бих имал нищо против да ми е приятелка.
— Защо просто не каза на Франк?
— И да го накарам да почне да ми размахва ножовете си? По дяволите, той е луд.
Джопи се отпусна малко като видя, че го слушам. Отново вдигна парцала си.
— Да, Изи, помислих си, че мога да изкарам някой друг долар и да изпратя Олбрайт в пета глуха. Всичко щеше да се развие отлично, ако ме беше послушал и се бе отказал от търсенето.
— Защо си я накарал да ми позвъни?
Джопи стисна челюсти с такава сила, че мускулите изпъкнаха зад ушите му.
— Тя ми се обади и поиска да й помогна да отиде някъде, до някаква нейна приятелка, така ми каза. Но аз не исках да имам нищо общо с това. Знаеш, че бих могъл да помогна дотолкова, доколкото да не ми се налага да се отделям от бара си, защото не мога да ходя никъде.
— Но защо избра мен?
— Казах й да ти позвъни. Искаше да знае какво иска Олбрайт, а ти си човекът, който работи за него. — Джопи разкърши плещи. — Дадох й номера ти. Не виждам нищо лошо в това.
— Значи ти просто си ме работил като последната ливада и после, когато си приключил, си ме предал на нея.
— Никой не те е карал да вземаш парите на този човек. Никой не те е карал насила да се срещаш с това момиче.
