Беше напълно прав. Вярно, пусна ми въдицата, но аз страшно се нуждаех от парите.
— Приятелят й е мъртъв — казах.
— Бялото момче?
— Аха. Корета Джеймс и тя е мъртва, а този, който я е убил, също е видял сметката и на Хауърд Грийн.
— И аз така чувам. — Джопи захвърли парцала под плота и извади една ниска чаша. — Хич не съм и предполагал, че ще стане така, Изи, и никога не съм го желал — каза той, докато ми наливаше. — Опитвах се само да ви помогна на теб и онова момиче.
— Това момиче е самият дявол, авер — казах. — Злото просто блика от нея.
— Може би трябва да се махнеш оттук за известно време, Изи. Поразходи се малко обратно на изток или пък на юг или някъде другаде.
— Такъв акъл ми даде и Одел. Но аз няма да бягам, човече.
Знаех какво трябваше да направя. Трябваше да открия Франк и да му кажа за парите, които предлагаше Картър. Франк беше бизнесмен до мозъка на костите си. И ако ДеУит Олбрайт застанеше на пътя на Франк аз само щях да се отдръпна настрани да ги оставя да излъчат победител.
Джопи отново ми напълни чашата. Беше нещо като предложение за мир. Той наистина не се бе опитал да ми причини злина. Лъжата обаче беше тази, която ми причиняваше болка.
— Защо не ми каза за момичето? — попитах го.
— Не знам, Изи. Тя искаше да си затварям устата и… — лицето на Джопи видимо се смекчи — исках да си я запазя за себе си… като тайна, нали разбираш?
Изпих си питието и му предложих цигара. Изпушихме цигарата на мира и отново станахме приятели. Дълго време преседяхме така в тишина.
— Кой мислиш, че избива всичките тези хора, Изи? — попита ме по-късно Джопи.
— Не знам, авер. Одел ми каза, че според ченгетата бил някакъв маниак. За Корета и Хауърд може да е вярно, но аз знам кой е убил Ричард МакГий.
— Кой?
— Не виждам с какво ще ни помогне това, ако ти кажа. Най-добре да го запазя в тайна.
Мислех върху тези неща докато минавах през вратата на двора и крачех по алеята към къщата си. Едва когато стигнах до вратата на къщата, ме жегна, че вратата на двора не беше на двоен ключ, както я оставяше раздавачът.
Преди да се обърна и да погледна, в главата ми избухна експлозия. Политнах бавно през здрача към циментовите стъпала на предната ми веранда. Поради някаква причина обаче не успях да си разбия главата в стъпалата. Вратата рязко се отвори и аз се озовах върху дивана със заровено в него лице. Прииска ми се да се изправя, но силният шум в главата ми ме бе замаял здравата.
После той ме обърна с лице нагоре.
Беше в тъмносин костюм, толкова тъмен, че можеше да го вземат за черен. Носеше черна риза. Черната му обувка бе стъпала върху възглавницата до главата ми. Върху главата си бе сложил черен Стетсън с къса периферия. Лицето му беше не по-светло от облеклото му. Единственото цветно нещо по Франк Грийн беше вратовръзката му с цвят на банан, завързана хлабаво около врата му.
— Здравей, Франк. — Думите причиниха силна болка в размътения ми от удара мозък.
Десният юмрук на Франк описа дъга и в дланта му изсвистя четириинчово острие.
— Чувам че си ме търсил, Изи.
Опитах се да седна, но той зарови обратно лицето ми дивана.
— Чувам, че си ме търсил — повтори той.
— Точно така, Франк. Трябва да поговорим. Имам една сделка за теб, двамата ще изкараме по половин бон.
Брикетното лице на Франк разцъфна в широка усмивка. Той подпря коляно в гърдите ми и притисна върха на ножа си, съвсем леко, в гърлото ми. Усетих как прободе кожата и потече кръв.
— Трябва да те убия, Изи.
Първата ми реакция беше да се огледам дали няма нещо наоколо, което да ме спаси, но нямаше нищо, освен стени и мебели. После забелязах нещо странно. Дървеният стол с правата облегалка, който обикновено държах в кухнята, беше издърпан до фотьойла ми, сякаш някой го беше използвал да си вдигне краката върху него. Не знам защо се съсредоточих върху него; най-вероятно Франк да го беше издърпал от кухнята докато съм бил в безсъзнание.
— Изслушай ме — казах.
— Какво?
— Може да станат седемстотин и петдесет.
— Откъде у един механик толкова много пари?
— Един човек иска да говори с едно момиче, което познаваш. Богат човек. Плаща по толкова само да говори с нея.
— Какво момиче? — Гласът на Франк се превърна почти в ръмжене.
— Бяло момиче. Дафне Монет.
— Ти си вече мъртъв, Изи — каза Франк.
— Франк, изслушай ме. Не си ме разбрал правилно, човече.
— Непрекъснато душиш около мен. Чувам го отвсякъде. Ти си ходил дори по местата, където си въртя бизнеса, и където пия. Връщам се значи от работа и заварвам, че Дафне я няма и ти си завирал във всяка дупка, където съм срал. — Твърдите му жълти очи се бяха забили право в моите. — Ченгетата също ме търсят, Изи. Някой е убил Корета и чувам, че си бил наблизо преди тя да умре.
— Франк…
Той натисна още малко острието.
— Ти си мъртъв, Изи — каза той и след това издърпа дясното си рамо нагоре.
— Недей да плачеш или се молиш, Изи — обади се гласът. — Не карай този негър да изпитва задоволство.
— Добър вечер, Франк — изрече някой с приятелски тон. Не бях аз. Разсъдих, че наистина не ми се бе счуло, защото Франк застина. Той още ме гледаше втренчено, но вниманието му вече бе насочено зад гърба му.
— Кой си ти? — изграчи той.
— Мина много време оттогава, Франк. Трябва да има повече от десет години.
— Плъх, ти ли си?
— Добра памет имаш Франк. Винаги съм обичал хората с добра памет, защото в девет от единадесет случая той е умен мъж, които може да познае кога се е заловил с нещо опасно. Защото знам, че тук имам проблем, Франк.
— Какъв проблем?
Точно в този момент телефонът иззвъня и проклет да съм, ако Плъха не се обади!
— Да? — произнесе той. — Да, да, Изи е тук, но в момента е малко зает. Да, да, разбира се, разбира се. Да ви позвъни ли след малко? Не? Добре. Да. Да, опитайте отново след час, тогава вече трябва да се е освободил.
Чух го да затваря телефона, но не може да го видя, защото Франк Грийн закриваше гледката.
— Та докъде бях стигнал… аха, тъкмо щях да споделя проблема си с теб, Франк. Виждаш ли, имам си тук един четиридесет и първи калибър револвер с дълго дуло насочен в главата ти. Не мога обаче да стрелям, защото се страхувам, че ако паднеш напред, ще срежеш гърлото на партньора ми. Ето, това ми е проблемът, разбираш ли?
Франк остана втренчен в мен.
— Така че как мислиш, че трябва да постъпя, Франк? Знам, че те сърби ръката да прережеш гърлото на бедния Изи, но не мисля, че ще останеш жив, за да се радваш, братко.
— Това изобщо не ти влиза в работата, Плъх.
— Виж какво ще ти кажа, Франк. Пуснеш ли още сега ножа до дивана, ще те оставя жив. Не го ли направиш, мъртъв си. Нямам намерение да броя или пък други чекиджийски истории като тая. Давам ти една
