под задника.
— Всичко, от което имам нужда, е да имам шанс — казах.
— Да, Изи, това е всичко, което искаме да имаме.
— Но позволи ми да ти кажа нещо. Шубе ме е да се захващам за каквото и да е съвместно с теб, човече.
Плъха ме ослепи със златната си усмивка.
— Какво?
— Спомняш ли си когато отидохме до Пария? Да вземем пари за сватбата ти?
— Да?
— Татенцето Рийз и Клифтън загинаха, Рей. Загинаха заради теб.
Когато усмивката на Плъха се стопи, светлината в стаята сякаш помръкна. Той внезапно се преобрази в делови човек; току-що бе имал бизнес с Франк Грийн.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти ги уби, човече! Ти, и аз заедно с теб! Клифтън идва при мен два дни преди да умре. Искаше да му кажа какво да прави. Каза ми, как си планирал да го използваш. — Усетих как сълзите набъбват в очите ми, но успях да ги задържа. — Но аз не му казах нищо. Просто оставих момчето да си тръгне. Сега всички мислят, че той е убил Рийз, но аз знам, че беше ти. И ме боли много от това, авер.
Плъха разтърка устата си, без дори да мигне с очи.
— Това ли те е тормозело през цялото това време? — Той прозвуча искрено изненадан.
— Да.
— Изи, това беше преди много години, а и теб дори те нямаше там в действителност.
— Вината не познава времето — казах.
— Вината? — Той произнесе думата сякаш нямаше никакво съдържание. — Искаш да кажеш, че онова, което към направил тогава, не ти дава мира?
— Точно така.
— Добре, виж какво ще ти кажа сега. — Той вдигна ръце в защитен жест. — Ти ме вземаш с теб по тази работа, и аз ще те оставя ти да ръководиш шоуто.
— Какво означава това?
— Че няма да правя нищо без твоето предварително одобрение.
— Ще правиш само онова, което ти кажа?
— Каквото кажеш, Изи. Може би ти ще ми покажеш как един беден човек може да мине без да пролива кръв.
Не се докоснахме до уискито.
Казах на Плъха онова, което ми беше известно; не беше чак толкова много. Казах му, че от ДеУит Олбрайт добро не мога да чакам. Казах му, че мога да изкарам хиляда долара за информация относно Дафне Монет, защото за главата й имаше награда.
Когато ме попита какво е направила, аз само го изгледах в очите и казах, че не знам.
Плъха пафкаше цигарата си докато ме слушаше.
— Ако Франк се върне, ти повече няма да излезеш оттук — каза той когато приключих с разказа.
— Нас няма да ни има тук и двамата, човече. Утре сутринта и двамата тръгваме да довършим работата. — Казах му къде може да открие ДеУит Олбрайт. Казах му и как може да се свърже с Одел Джоунс и Джопи, ако му се наложи да потърси помощ. Планът беше да пусна Плъха по следата на Франк, а аз да се разчопля по местата, където бях видял Дафне. Веднъж след като откриехме момичето, щяхме вече да решаваме какво да правим по-нататък.
Усещането да отвърнеш на удара не беше лошо. Плъха беше добър боец, макар и да имах сериозни съмнения по отношение готовността му да изпълнява нареждания. Успеех ли да изградя цялата работа както трябва, и двамата щяхме да сме върхът; освен това щях да съм останал жив и щях да съм си запазил къщата.
Плъха легна да спи върху дивана ми във всекидневната. Никога нямаше проблеми със съня. Веднъж ми каза, че ще им се наложи да го будят и за екзекуцията му, защото „Плъха няма намерение да си пропусне почивката“.
22
Не казах всичко на Плъха.
Не му казах за парите, които Дафне бе откраднала или името на богатия бял мъж; или че знаех името му. Плъха вероятно щеше да удържи думата си, която ми беше дал; той можеше да се въздържи от убийство, ако се опиташе. Ако обаче само подушеше за тези тридесет хиляди долара, знаех, че нищо не може да го удържи. Той би убил и мен за тези пари.
— Твоята единствена грижа е Франк — казах му. — Само намери къде отива. Ако те заведе до момичето, работата е свършена. Разбери ме, Реймънд, просто искам да открия момичето, нямам никаква причина да навреждам на Франк.
Плъха само ми се ухили.
— Не се тревожи, Изи. Просто полудях, като го видях как е притиснал ножа си в гърлото ти. Разбираш ли, искам да му дам един хубав урок.
— Ти само го наблюдавай — казах. — И се пази от ножа му.
— По дяволите! — изплю се Плъха. — Аз съм роден с нож в ръката.
Полицията ни пресрещна точно когато излизахме от къщата в осем сутринта.
— По дяволите.
— Мистър Ролинс — каза Милър. — Дойдохме да ви зададем още няколко въпроса.
Мейсън се захили.
— Май трябва да си ходя, Изи — каза Плъха.
Мейсън опря властно длан върху гърдите на Плъха.
— Кой си ти? — попито той.
— Казвам се Наврочет — отвърна Плъха. — Току-що дойдох да си прибера едни пари, които ми дължеше.
— Пари за какво?
— Пари, които му дадох назаем преди една година. — Плъха извади цяла бала, като най-горната банкнота беше двайсетарка.
Широката усмивка върху лицето на Мейсън не го разкраси никак.
— И той ти ги върна сега?
— Нямаше как — каза Плъха. — Защото иначе сега щяхте да търсите мен, а не него.
Ченгетата си размениха многозначителни погледи.
— Къде живеете, мистър Наврочет? — попита Милър, като извади бележник и молив.
— Двайсет и седем трийсет и две и половина на Флорънс. На втория етаж, входът е отзад — излъга Плъха.
— Може да се наложи да ви зададем няколко въпроса по-късно — информира го Милър докато си записваше адреса. — Така че гледайте да сте наблизо.
— Каквото кажете, момчета. Работя в оная голяма автомивка на Креншоу. Да знаете, че съм там, ако ме няма вкъщи. Хайде, доскоро, Изи. — И Плъха се отдалечи, размахвайки ръце и подсвирквайки. Никога не можех да се начудя как познаваше толкова добре улиците, че да лъже по този начин.
— Да, влезем, а? — предложи милър с жест обратно към къщата.
Сложиха ме в един стол и после застанаха от двете ми страни, сякаш се канеха да вършат нещо много сериозно.
— Какво знаеш за Ричард Макгий? — попита ме Милър.
Когато изправих глава, видях ги как впиват погледи в лицето ми, търсейки истината.
