— Ключовете ли? По дяволите, човече, човек трябва само да потърка две клечки една в друга и колата веднага пали.
От стартера висяха множество жици, вързани накъсо. При друг момент сигурно щях да изпадна в бяс, но този път само се разсмях от сърце.
— Тъкмо започвах да си мисля дали да не ти се притека на помощ, Изи — каза Плъха, като потупа пистолета, който бе пуснал между нас на предната седалка.
— Не разполагаха с достатъчно улики, за да ме задържат. Но ако скоро не успеят да открият нещо съществено, като нищо може да им щукне в главите, че аз съм единственото им спасение и да ме замъкнат отново в участъка.
— Е, открих къде държат Дюпре — каза Плъха. — Може да отидем при него и да разсъдим какво да правим по-нататък.
Аз също исках да говоря с Дюпре, но имаше нещо по-важно от него.
— Ще отидем там малко по-късно, но първо искам да ме откараш до едно друго място.
— Къде е това?
— Давай ей там до онзи ъгъл, и после завий наляво — казах.
23
Портланд Корт представляваше една подкова от дребни апартаменти недалеч от кръчмата на Джопи, близо до 107 и Централния. Представляваха шестнадесет малки домове с веранди и предни дворчета описващи полудъга около един малък двор със седем магнолиеви дървета, растящи от тухлени саксии. Беше ранна вечер и обитателите, предимно възрастни хора, седяха в оградените входове, като ядяха вечерята си върху малки алуминиеви масички. Във всяка къща свиреше радио. Двамата с Плъха махахме с ръце на хората и поздравявахме докато се доберем до номер осем.
Вратата беше затворена.
Почуках върху нея и след малко повторих. След няколко минути дочух как нещо се сгромоляса и после тежки стъпки се раздадоха към вратата.
— Кой чука? — обади се разгневен глас, който изглежда съдържаше стаен страх.
— Изи! — извиках в отговор.
Вратата се отвори и на прага застана Младока Форни, в сивата омара на вратата с мрежата, облечен в сини боксьорски гащета и бяла фланелка с къси ръкави.
— Какво искаш?
— Искам да си поговорим за онази нощ, когато ми позвъни, Младок. Искам да ти задам няколко въпроса.
Протегнах ръка да отворя вратата, но Младока пусна резето от вътрешната страна.
— Ако искаш да говориш, да го беше направил онази нощ. Точно сега в момента искам да поспя.
— По-добре отвори вратата, Младок, освен ако не искаш да я гръмна — каза Плъха. Той бе стоял настрани от вратата, където Младока не можеше да го види, но сега вече застана в целия си ръст пред него.
— Здравей, Плъх — продума Младока.
Зачудих се дали изпитваше все още желание да се види с приятеля ми.
— Отвори, Младок, двамата с Изи не разполагаме с цяла нощ да висим на прага ти.
Влязохме вътре и Младока ни се усмихна, сякаш искаше да ни накара да се чувстваме като у дома си.
— Какво ще кажете за по-една бира, момчета? Пъхнал съм две кварти пиво в хладилника.
Взехме си бирата и запалихме по цигара, които ни предложи Форни. Настани ни в сгъваеми столове, които бе разместил около масата.
— Какво искате? — попита след малко.
Извадих една кърпичка от джоба си. Беше същата кърпичка, с която бях вдигнал нещо от пода на къщата на Макгий.
— Познаваш ли я? — попитах Младока, като я изтърсих върху масата.
— Какво общо може да има един фас с мен?
— Твой е, Младок, Сапатас. Ти си единственият човек, когото познавам да пуши този боклук. А и човек достатъчно пъти те е виждал как хвърляш угарките върху пода да го прогарят, така че хартията в края е само обгоряла, но не е станала на пепел.
— Е и какво?! какво, ако е моя?
— Намерих я на пода в къщата на един мъртвец. Казваше се Ричард Макгий. Някой току-що му беше дал името на Корета Джеймс; някой, който знаеше, че Корета е била с това бяло момиче.
— Е и какво от това? — Челото на Младока се ороси от пот като по поръчка.
— Защо уби Ричард МакГий?
— Кво?
— Нямаме никакво време за театър, Младок. Знам, че ти си го убил.
— Какво му става на Изи, Плъх? Да не би някой да го е халосал с тухла по главата?
— Времето за театър мина, Младок. Искам да знам защо си го убил.
— Ти си луд, Изи. Ти си луд!
Младока скочи от стола възмутен, сякаш се канеше да си тръгва.
— Сядай, Младок — заповяда му Плъха.
Младока седна.
— Разкажи ни какво се случи.
— Не знам за какво говориш, авер. Нямам изобщо представа за какво говориш.
— Добре — казах, показвайки му дланите си. — Но знай, че отида ли в полицията, те ще научат, че отпечатъкът от пръст върху онзи нож е твой.
— Какъв нож? — Очите му бяха станали колкото палачинки.
— Младок, изслушай ме много внимателно. Аз самият си имам свои проблеми и нямам никакво време да вземам твоите присърце. Онази нощ, когато белият мъж се е навъртал около кръчмата на Джон, аз бях там. Хати те е накарала да го закараш у дома му и той трябва да ти е платил, за да научи името на Корета. Тогава си и го убил.
— Не съм убивал никого.
— Онзи отпечатък от пръст ще ти окачи въжето на шията, авер.
— По дяволите!
Знаех, че бях прав, но това нямаше да ми помогне да го разприказвам. Проблемът беше там, че Младока не го беше страх от мен. Той никога не се боеше от хора, за които чувстваше, че може да ги победи с юмруците си. Дори и фактът, че разполагах с информацията, която щеше да му окачи въжето на шията, не можеше да го стресне, защото се биех по-слабо от него.
— Убий го, Реймънд — казах.
Плъха само се ухили щастливо и стана от стола. Пистолетът веднага цъфна в ръката му.
— Чакай, чакай малко, авер. Каква игра ми играеш? — попита Младока.
— Ти си убил Ричард МакГий, Младок. А следващата нощ ми се обади, защото това имаше общо с онова момиче, което търсех. Искаше да разбереш какво знам, но когато не успя, ти затвори. Но си го убил и ще ми кажеш защо, или Плъха ще ти пръсне задника.
Младока облиза устните си и се завъртя на стола си като някое ядосано дете.
— За какво ме натискате толкова, авер! Какво съм ви направил?
— Разкажи как се случи всичко, Младок. Разкажи ми и може би ще забравя онова, което ми е известно.
Младока се разшава още повече.
— Той беше до бара през нощта, когато ти дойде — произнесе накрая той.
— Да?
— Хати не искаше да го пусне вътре, и му каза да се разкара. Той обаче май беше здравата накъркан, защото припадна на улицата. Така че Хати ме накара да изляза и да го разкарам, защото не искаше никакви
