неприятности с ченгетата. Така че излязох да му помогна да се качи в колата си или каквото има там.
Младока спря да отпие от бирата си, но само се загледа през прозореца.
— Продължавай, Младок — подкани го накрая Плъха. Не го свърташе на едно място.
— Каза, че ще ми даде двайсетачка, ако му кажа за онова момиче, дето ти го търсеше, Изи. Каза, че ще ми даде стотачка, ако го закарам у дома му и му кажа как да намери бялото момиче.
— Знам, че си се хванал с него — произнесе Плъха с клечка за зъби в устата.
— Ами доста пари бяха. — Младока се захили умилостивяващо към разбирането, проявено от Плъха. — Да, откарах го до дома му. И му казах, че съм виждал момичето, което той търси, заедно с Корета Джеймс. Просто някакво бяло момиче, защо да ме е грижа?
— Тогава защо го уби?
— Поиска да предам някаква бележка на Франк Грийн. Каза ми, че щял да ми даде парите след това.
— Така ли?
— Казах му, че може да се ебе в гъза с тия лафове! Направих всичко, което беше поискал от мен, и ако има нужда от още нещо, можем да се разберем след като ми плати. — Младока гледаше като луд. — Каза ми, че съм можел да вървя на майната си с двайсетачката, щом съм разсъждавал така. После ме оскърби и още и хукна в съседната стая. По дяволите! Сигурно си държеше там ютията. Ама аз грабнах ножа от мивката и хукнах подир него. Той като нищо можеше да ме изпревари и да стигне до пистолета си, не е ли така, Плъх?
Плъха само отпи от бирата си и го изгледа.
— Какво искаше да предадеш на Франк? — попитах.
— Искаше да му предам, че той и приятелите му знаели нещо много важно за момичето.
— Дафне?
— Да — каза Младока. — Каза ми, че разполагали с много важна информация за нея и трябвало всички да се съберат и да говорят.
— Какво още каза?
— Нищо.
— И ти го уби, само защото си мислеше, че може да има пистолет?
— Няма нужда ме изпяваш на ченгетата, авер — издума Младока.
Той беше потънал в стола, също като старец. Той имаше достатъчно кураж да се нахвърли върху по- дребен от него човек, да забие нож в гърдите на невъоръжен пияница, но нямаше доблестта да си признае и отговаря за престъпленията си.
— Той не заслужава да живее — прошепна гласът в главата ми.
— Пусни го — казах на Плъха.
24
Дюпре се намираше в дома на сестра си, след Уотс, в Комптън. Була работеше като нощна помощник- сестра в болницата Темпъл, така че вратата ни отвори Дюпре.
— Изи, Плъх — поздрави ни той със спокоен глас.
— Пит! — извика сияещ Плъха. — Това там в кухнята да не са свински опашки?
— Да. Була сготви тази сутрин.
— Не ми казвай къде са, ще вървя подир носа си.
Плъха заобиколи Дюпре и се устреми към източника на готварските аромати. Стояхме в дребния коридор, като се гледахме и двамата в раменете. Бях още с единия крак извън прага. От бетонните саксии, в които Була гледаше розите си, свиреха два щуреца.
— Съжалявам за Корета, Пит. Мъчно ми е за нея.
— Единственото нещо, което искам да знам, е защо, Изи. Защо някой ще му се прииска да я убива? — Когато той вдигна очи към мен, видях, че и двете му очи бяха отекли и с кръгове около тях. Не го попитах, но знаех, че това беше част от разпита в полицията.
— Не знам, човече. Не знам защо някой ще прави такова нещо на друг човек.
Сълзи рукнаха по лицето на Дюпре.
— Пипна ли го онзи, дето я е убил, милост от мен няма да види. — Той ме изгледа право в очите. — Само да го открия, Изи, и ще го убия. Пет пари не давам, който и да е той.
— Вие момчета, заповядайте на масата — обади се Плъха от дъното на коридора. — Вечерята е вече сервирана.
Була имаше ръжено уиски в шкафа. Плъха и Дюпре го изпиха. Дюпре бе плакал и продължи да плаче цяла вечер. Зададох му няколко въпроса, но той не ми отговори нищо. Каза ни как са го разпитвали в полицията и са го задържали два дни без да му кажат защо. Но когато най-накрая му казали за Корета, той рухнал, и те разбрали, че той не е убиецът.
Дюпре не спря да пие докато ни разказваше историята. Наливаше се все повече и повече, докато в един момент заби глава в дивана.
— Дюпре е добър мъж — заяви Плъха. — Ама нещо хич не го бива да носи.
— Ти също не си от най-издръжливите, Реймънд.
— Наричаш ме пиян, така ли?
— Искам само да кажа, че двамата с него излочихте бутилката и можеш да си сигурен, че ще оцветиш всеки балон.
— Щом казваш, че съм пиян, как мога тогава да върша такива нещо?
Той съпроводи думите си с такова мълниеносно движение, което бях виждал само на кино, и измъкна пистолета изпод сакото си. Дулото замря само на сантиметър от челото ми.
— Няма човек в Тексас, по-бързо т мен с пистолет!
— Махни го, Реймънд — изрекох с възможно най-спокойния глас.
— Хайде, давай — изсумтя той, връщайки обратно пистолета в кобура под мишницата му. — Давай, вади пистолета си. Нека да видим кой е по-бързо.
Ръцете ми бяха върху коленете. Знаех, че само да мръдна, и с мен е свършено.
— Нямам пистолет, Реймънд. И ти го знаеш много добре.
— Ти си голям глупак да се разхождаш по улиците без оръжие. Направо си просиш белята. — Очите му бяха станали стъклени и бях сигурен, че не ме вижда. Погледът му все пак виждаше някого, някакъв бяс, който се носеше из главата му.
Той отново извади пистолета, но този път вдигна ударника.
— Казвай си молитвата, брикет, щото ще те изпращам в Рая.
— Пусни го да си ходи, Реймънд — казах. — Той вече добре си е научил урока. Убиеш ли го, всичките ти усилия отиват на вятъра. — Опитвах се да го откъсна от мислите му.
— Той е голям глупак, за да ме предизвиква, и то без да носи пистолет! Ще го убия този педал!
— Остави го да живее, Рей, и той ще пълни гащите всеки път, когато влезеш в стаята.
— И трябва да ги пълни! Ще го убия този кучи син. Ще го убияяя!
Плъха клюмна и пистолета се изхлузи от ръката му и падна в скута му. Главата му се оброни върху гърдите и той заспа; просто ей така!
Взех пистолета му и го оставих върху масата в кухнята.
Плъха винаги носеше със себе си два по-малки пистолета в чантата си, знаех го от младежките ни години. Взех единия и оставих бележка за него и Дюпре. Казах му, че се прибирам у дома и че съм взел един от пистолетите му. Знаех, че няма да им нищо против, стига само да му кажа.
Два пъти минах през квартала, докато се уверя, че никой не ме дебне по улиците. После паркирах зад ъгъла, та всеки, който реши да ми идва на гости, да си помисли, че ме няма.
Тъкмо пъхнах ключа в ключалката и телефонът иззвъня. Успях да го вдигна едва на седмото прозвъняване.
— Изи? — Гласът й звучеше сладък както винаги.
