— Да, аз съм. Мислех, че вече си преполовила пътя до Ню Орлийнс.
— Цяла нощ ти звъня. Къде беше?
— Веселях се, завързвах нови приятелства. Полицията идва в къщата ми да ме моли да се преместя да живея при тях.
Тя взе на сериозно шегата ми.
— Сам ли си?
— Какво искаш, Дафне?
— Трябва да поговоря с теб, Изи.
— Е, давай тогава, говори.
— Не, не, трябва да те видя. Боя се.
— Не те обвинявам за това. На мен гащите ми треперят от страх само като говоря с теб по телефона — казах. — Но и аз искам да си поговорим. Трябва да знам някои неща.
— Ела да се видим и ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.
— Добре. Къде си?
— Сам ли си? Искам само ти да знаеш къде съм.
— Искаш да кажеш, че не искаш приятелят ти Джопи да знае къде се криеш?
Дори и да беше изненадана, че знам за Джопи, не го показа.
— Не искам никой да знае къде съм, освен теб. Нито Джопи, нито онзи другият твой приятел, който каза, че ти гостува.
— Плъха?
— Никой! Или ще ми обещаеш, или веднага затварям!
— Добре, добре, разбрано. Току-що влизам и Плъха го няма. Кажи ми къде си и ще дойда да те взема.
— Няма да ме излъжеш, нали, Изи?
— Не. Искам само да си поговорим, също като теб.
Тя ми даде адреса на един мотел в южната част на Лос Анджелиз.
— Побързай, Изи, имам нужда от теб — каза тя преди да затвори. Толкова бързаше, че дори забрави да ми даде номера на стаята си.
Надрасках набързо една бележка, като съставях плановете си докато пишех. Казах на Плъха, че може да ме открие в къщата на един приятел, Примо. Написах с главни букви името му РЕЙМЪНД АЛЕКСАНДЪР най- отгоре, защото това бяха единствените думи, които Плъха можеше да чете. Надявах се, че Дюпре ще дойде с него и ще му прочете бележката и ще му покаже как да стигне до къщата на Примо.
После се втурнах през вратата.
Отново карах колата си в нощния Лос Анджелиз. Небето към долината беше коралово с мършави черни облаци по него. Не знаех защо отивам сам да взема момичето в синя рокля. Но за пръв път от много време насам бях щастлив и изпълнен с очакване.
25
Сънридж представляваше дребен розов мотел, съставен от две правоъгълни здания, които се събираха под формата на буквата L около един асфалтиран паркинг. Околностите бяха населени предимно с мексиканци и жената, която седеше зад рецепцията, също беше мексиканка. Беше пълнокръвна мексиканска индианка; ниска и с бадемовидни очи и тъмна маслинена кожа с доста червено. Очите й бяха много тъмни а косата черна, освен четири бели кичура, които сочеха, че беше доста по-възрастна, отколкото изглеждаше.
Тя ме загледа с въпросителен поглед.
— Търся една приятелка — обясних.
Тя присви очи, при което гъста мрежа от бръчици се образува и около двете очи.
— Казва се Монет, французойка е.
— При нас мъже не се допускат в стаите.
— Трябва само да си поговоря с нея. Можем да излезем да пийнем по чаша кафе, ако не можем да разговаряме тук.
Тя се извърна настрани, сякаш разговорът ни беше приключил.
— Нямам намерение да проявявам неуважение, госпожо, но това момиче е взело назаем пари от мен и аз възнамерявам да чукам на всяка врата, докато я намеря.
Тя се обърна към задната врата, но миг преди да извика за помощ, аз я спрях.
— Госпожо, ще се бия с всичките ви братя и синове, но ще говоря с тази жена. Не й мисля нищо лошо, нито пък на вас, но трябва да си кажем няколко думи.
Тя ме измери с поглед, вирна си носа като лукаво куче, което премерва новия млекар, после измери разстоянието до задната врата.
— Единадесета стая, далечния край — произнесе накрая тя.
Затичах към далечния край на сградата.
Докато чуках на вратата на номер единайсет, непрекъснато се озъртах през рамо.
Беше облякла сив халат, а главата си бе обвила с хавлия подобно на тюрбан. Очите й бяха зелени точно в този момент и когато ме видя, се усмихна. При всичките неприятности, които представляваше, при всичките неприятности, които тя носеше със себе си, и въпреки всичко се усмихна, сякаш бях приятел дошъл на срещата.
— Мислех, че е прислужницата — каза тя.
— Аха — избъбрах. Тя беше още по-красива от тогава. — Трябва да изчезваме оттук.
Тя се втренчи някъде през рамото ми.
— Трябва първо да поговорим с управителката.
Ниската жена и двама мексиканци с големи шкембета се бяха насочили решително срещу нас. Единият от мъжете подмяташе палка. Спряха на крачка от мен; Дафне притвори леко вратата, за да се скрие.
— Да не ви притеснява, госпожице? — попита управителката.
— О, не, мисис Гутиера. Мистър Ролинс е мой приятел. Ще ме води на вечеря. — Дафне беше искрено развеселена.
— Не искам никакви мъже по стаите — заяви твърдо жената.
— Сигурна съм, че той няма да има нищо против да изчака в колата, нали, Изи?
— Предполагам.
— Нека само да си кажем приказката, мисис Гутиера, и той ще отиде да чака в колата.
Единият от мъжете продължаваше да ме гледа така, сякаш умираше да строши главата ми с палката. Другият пък гледаше Дафне; очевидно и той имаше мераци, макар от малко по-различен характер.
Изчаках ги да тръгнат обратно за офиса си, макар и без да отделят поглед от нас, и се обърнах към Дафне:
— Слушай, ти поиска да дойда при теб и ето ме. Сега имам същото усещане, така че искам да дойдеш с мен до едно място, което знам.
— Откъде да знам, че няма да ме закараш при човека, който Картър е наел? — запита ме тя със засмени очи.
— Аха, как не. Хич не ми е притрябвал… Разговарях с приятеля ти Картър.
Усмивката й мигом се стопи.
— Така ли! Кога?
— Преди два или три дни. Иска да се върнеш при него, а Олбрайт иска онези тридесет хиляди долара.
— Няма да се върна при него — каза тя и аз разбрах, че казваше истината.
— Ще поговорим за това някой друг път. Сега в момента трябва да изчезваме по най-бързия начин оттук.
— Къде?
— Знам едно местенце. Ти трябва да се измъкнеш от хората, които те търсят, а също и аз. Ще те заведа
