Свещеното пътуване на мирния воин

духа, те не водят наникъде — каза тя, следвайки една извивка на пътя. — Онези, които се опитват да избягат от света с духовни техники, са тръгнали в грешна посока, защото търсенията им само усилват чувството за морална дилема, което ги е мотивирало в началото.

Желанието да се издигнем над скуката, материалното и тленното в този свят е естествено и понятно. Но онези, които с действията си, задоволяват само собствените си интереси, бягайки от въпросите на всекидневието, ще се изкачат по стълбата само за да открият, че са я подпрели не там, където трябва.

Човек се среща с Висшата си същност не като си представя разноцветни светлини и с красиви визуализации, а възприемайки волята й, превръщайки се самият той във Висша същност. Този процес не е насилствен. Той започва, когато сам пожелаеш това.

Ежедневният живот е тренировъчната площадка на мирния воин — продължи тя. — Духът ти дава всичко необходимо, тук и сега. Ти се развиваш, не опитвайки се да отидеш другаде, а като прегърнеш и насочиш вниманието си към онова, което е точно пред теб. Едва тогава можеш да направиш следващата стъпка към етажа, към който се стремиш.

И тогава — каза Мама Чия, взирайки се в мен, — когато долните етажи бъдат разчистени, се случва нещо много вълнуващо и неуловимо. Настъпва една много рядка и драматична промяна — човек спира да търси щастие и започва да го създава.

В крайна сметка всичко се свежда до това да служиш на другите. Христос казва: „Най-великият сред вас ще бъде на всички.“ Това, Дан, е пътят към сърцето, към планината в гърдите ни. И запомни тези мои думи, един ден ти ще служиш на другите не от личен интерес, чувство за вина или социални подбуди, а просто защото това ще бъде най-силното ти желание. Чувството ще бъде и просто, и силно като гледането на прекрасен филм, което те прави щастлив и поражда у теб желанието да споделиш това щастие с другите.

— Не зная дали служенето на хората може да бъде главната цел на моя живот. Това продължава да ми звучи като бреме.

— Разбира се, че ще ти звучи така — отвърна тя, — защото ти все още гледаш през прозорците на третия етаж. Но от прозореца на четвъртия етаж, през очите на сърцето ти обикновените удобства, личният комфорт и удовлетворение вече няма да бъдат в центъра на твоето съществувание. Всяка сутрин, когато ставаш, ти няма да имаш търпение да помогнеш на някоя друга душа, някоя друга част от твоята Същност.

След това Мама Чия замълча, защото внезапната дъждовна буря направи ходенето опасно. Почти беше невъзможно да говориш и да внимаваш да не стъпиш на някое от усуканите и хлъзгави коренища. Съсредоточих се в ритъма на калните си маратонки, които джвакаха ритмично по мократа земя, замислен над думите на Мама Чия. Шляпахме надолу през подгизналата от дъжда гора и докато вървяхме по коварната тясна пътечка, подминахме няколко красиви водопада.

По-късно, когато пътят се разшири, Мама Чия погледна назад и като видя замисленото ми лице, каза:

— Не бъди прекалено строг към себе си, Дан. Приеми се такъв, какъвто си. Довери се на Висшата си същност. Тя те зове още, откакто си дете. Именно тя те доведе при Сократ и при мен. Приеми се, какъвто си и просто служи на другите. Служи по задължение, докато се научиш да служиш от обич, без да те е грижа какви ще бъдат резултатите за теб.

И когато бъдеш готов да служиш сто живота или цяла вечност на другите, вече няма да е трудно да следваш пътя, защото самият ти ще си станал Пътя. Служейки, ти и Съзнателната ти същност прераствате във Висша същност, още докато си в човешка обвивка.

— Как ще разбера, когато това се случи? — попитах аз.

— Няма да го разбереш. Ще бъдеш твърде възторжен, за да го забележиш! — отговори Мама Чия с грейнало лице. Егото се разтопява в Божиите ръце. Умът се слива с Божията воля. Вече не се опитваш да контролираш живота си или да го караш да върви в определена посока. Спираш да живееш и започваш да бъдеш живян. Ставаш едно с една по-висша цел, виждаш „по-голямата картина“. Ставаш самия Път — каза тя, — отклонявайки се от него!

— Не зная — въздъхнах аз. — Звучи непосилно.

— Кога те е спирало това преди? — попита тя.

— Тука си права — усмихнах се аз в отговор.

— По времето, когато Йозеф де Вюстер6 е бил момче — добави тя, — ако някой му кажел, че като порасне, ще ръководи колония за прокажени на Молокай, той също е можел да си помисли, че това е невъзможно. Но по-късно Йозеф става отец Деймиън и когато чул за прокажените, които били захвърляни на острова да гният в очакване на смъртта си, свещеникът открил своето призвание и се грижел за тях до края на живота си. Същото направиха Майка Тереза, Махатма Ганди и…

— Същото правиш и ти — вметнах аз.

Крачехме надолу през тропическата гора към моята колиба с натежали от изтощение крака. Корените на дърветата и скалите отстъпиха място на тревите, листата и влажната червеникава пръст. И двамата бяхме много уморени и вървяхме мълчаливо. Дишах бавно и дълбоко и държах езика си опрян към небцето, за да позволя на Първичната си същност да разнася свободно и да уравновесява енергиите в мен. Вдишвах не само въздух, но също и светлина, енергия и настроение.

Дочух песните на птиците, вездесъщия шум на шуртящите потоци и водопади след обилните дъждове и отново бях привлечен от красотата и мистерията на Молокай. Но натрапчивият въпрос за служенето на другите — несъмнено слаба брънка във веригата на моя живот — непрекъснато изплуваше на повърхността й подтискаше ума ми.

— Мама Чия — наруших аз мълчанието, — когато спомена отец Деймиън и Майка Тереза, разбрах колко далече съм от нещо подобно. Идеята да се грижа за прокажени и да служа на бедните просто не ми звучи привлекателно, поне на този етап от моя живот, макар да зная, че това са добри дела.

Тя ми отговори, без да се обръща:

— По-голямата част от човечеството споделя тези твои чувства. Добри дела се правят от различни мотиви: на първия етаж служиш само на личния си интерес; на втория служенето винаги е обвързано с други хора; на третия се намесват дългът и отговорността. И пак казвам — истинското служене на хората започва на четвъртия етаж, когато съзнанието обитава сърцето.

Вървяхме под следобедното слънце и от време на време спирахме да берем плодове от манго. Те ме заситиха само донякъде и затова се зарадвах на останалия запас от ядки в раницата на Мама Чия. Самата тя се задоволи с една съвсем оскъдна дажба.

— Продължавай да се храниш така — казах аз и скоро ще бъдеш стройна като фотомодел.

— Модел на какво! — попита тя с усмивка.

— Модел на светица.

— Аз не съм светица — отвърна Мама Чия. — Трябва да ме видиш какво правя по забавите.

— Вече съм те виждал, не помниш ли? На остров Оаху. — Мислите ми полетяха назад във времето. Възможно ли беше това да се е случило само преди няколко седмици. Струваше ми се, че са минали години, откакто бях пристигнал тук. Чувствах се много по-стар и може би малко по-мъдър.

Когато започнахме последния етап от спускането си, аз попитах Мама Чия:

— Как ще успея някога да направя скока, за който говориш? В крайна сметка аз работя, издържам семейство, а имам и други задължения. Не мога просто да се раздавам наляво и надясно и да прекарвам цялото си време в доброволни пожертвувания.

— А кой е казал, че това е нужно? И откъде се сдоби с всички тези идеи? — попита Мама Чия и се усмихна. — Предполагам от същото място, откъдето и аз преди време. — Тя забави крачка и сетне продължи: — Когато влязох в университета, идеите ми не бяха по-възвишени от твоите. Бях тръгнала да търся Светия Граал и това беше всичко. Нямаше и ден, в който да не се чувствах виновна, че посещавам такъв елитен университет. Четях книги, учех, ходех на кино и в същото време в някои страни по света гладуваха деца. Дадох клетва да впрегна научните си занимания по такъв начин, че да мога да помагам на всички онези, което не са имали моя късмет в живота.

Същото лято спечелих специална стипендия и бях изпратена с изследователска цел в Индия, където идеалите ми бяха сериозно раздрусани. Бях спестила малко пари за бедните и веднага щом слязох от влака,