Свещеното пътуване на мирния воин

към мен се приближи едно момиче.

Детето беше красиво — чисто, спретнато и с блестящо бели зъбки, въпреки бедността си. То протегна учтиво ръка и аз с радост й дадох една монета. Очите и засияха и това ме направи толкова щастлива.

Сетне към мен се втурнаха още три деца и с милостива усмивка аз дадох на всяко от тях по една монета. След това бях заобиколена от петнадесет деца и това беше само началото. Отвсякъде заприиждаха просещи деца. Скоро монетите свършиха. Подарих също чантата и чадъра си; раздадох почти всичко без дрехите на гърба си и самолетните билети. Ако продължавах така, скоро на самата мен щеше да се наложи да прося. Трябваше да спра. Необходимо беше да се науча да казвам не, без да превръщам сърцето си в камък. Чувството беше болезнено за мен, но нужно. Не бях давала обет за бедност, нито пък ти.

Да, този свят се нуждае от повече състрадание, но всички ние имаме различни призвания. Някои хора работят на стоковата борса, а други в затвора. Някои живеят в лукс, а други са бездомни. Някои обмислят с какъв вносен мрамор да облицоват закритите си басейни, докато други гладуват по улиците. Означава ли това, че богатите са негодници, а бедните светци? Мисля, че не. Тук действат сложни кармични съдби. Всеки от нас играе ролята си. Всеки от нас се ражда при определени условия, които играят ролята на предизвикателства и ни позволяват да израснем. Беднякът в този живот може да е бил богаташ в предишния. Неравенството винаги е съществувало и докато съзнанието на човечеството не се издигне поне до третото ниво, то ще продължи да съществува.

С течение на времето се научих да приемам вината си, че живея комфортно и имам какво да ям. В противен случай как бихме могли да сложим и залък в устата си, докато някъде по света хората гладуват?

— Как се справи с тези си чувства?

— Самият въпрос, който ми задаваш, говори, че сърцето ти се пробужда — каза тя. — А ето го и отговорът ми: просто се държа мило с хората, с които се срещам. Приемам отредената ми роля и те съветвам и ти да направиш същото. Няма нищо нередно един мирен воин да печели добри пари, да се занимава с любимите си неща и да служи на другите. И трите елемента са важни. Няма нищо нередно в това да те боли, да обичаш и да бъдеш щастлив, въпреки трудностите по света.

Намери собственото си равновесие. Прави каквото умееш, но отделяй време да се смееш и да се наслаждаваш на живота. И не забравяй, че докато съзнанието ти се издига нагоре по етажите, начинът ти на живот естествено ще се променя. Нуждите ти ще стават по-прости, а приоритетите ти — как изразходваш своето време, пари и енергия — ще са вече различни.

— Аз също имам високи идеали, Мама Чия. Искам да ги достигна. Искам да се променя.

— Първата стъпка към промяната — отбеляза тя, — е да приемеш къде се намираш точно сега. Приеми безрезервно онова, което се случва. Отрицателните преценки за самия теб само ще те доведат до застой, защото Първичната същност може да стане много упорита и да заеме отбранителна позиция. Успявайки да се приемеш, ти даваш на детето в подсъзнанието си необходимото пространство, където да израсне. Кога ще се случи това обаче, е изцяло в Божиите ръце, а не в твоите.

Тъмни облаци през слънчев ден

Тук са сълзите на нещата.

Тленността докосва сърцето.

Вергилий „Енеида“

Бях напълно изтощен. Мама Чия ясно почувства това. През последните няколко километра бях дал почивка на ума и сърцето си, но уви, не и на краката си. Силите ми бяха почти изчерпани и успявах да се движа по-скоро благодарение на нанадолнището, а не на запасите от енергия. Още веднъж ми се стори невероятно, че тази възрастна жена бе успяла да измине цялото това разстояние, куцайки при всяка стъпка.

Когато бяхме на около километър и половина от колибата ми, Мама Чия зави по една друга пътека, а не по онази, която помнех. Няколко минути по-късно стигнахме до малка хижа в близост до буен поток, падащ на стъпала. Докато се спускахме, зърнах долу каменна градина с голяма скала в средата — остров сред море от изравнен чакъл — и дръвче бонзай, извито в съвършено равновесие с цялата композиция. На следващата по-висока тераса имаше истинска градина, засадена със зеленчуци и цветя.

Самата хижа беше вдигната над земята на нещо като кокили.

— Понякога приижда много вода — изпревари Мама Чия въпроса ми. Изкачихме се по три стъпала, направени от дървени трупи и влязохме вътре. Типично за Мама Чия, подредбата вътре беше съвършена — дълга японска кушетка, зелен килим, напомнящ горски листа, неголям брой картини по стените, възглавнички зафус за медитация и няколко обикновени възглавници.

— Да ти направя ли чай с лед? — попита ме Мама Чия.

— Да, защо не — отвърнах аз. Имаш ли нужда от помощ?

— Макар чаят да е за двама, не са нужни двама души, за да го приготвят — каза тя с усмивка и тръгвайки към кухнята, посочи с ръка: — Банята е ей там. Чувствай се като у дома си. Пусни си някоя плоча, ако искаш.

Щом излязох от банята, се огледах да видя музикалната и машина и зърнах грамофон с механизъм за навиване, истинска антика.

Когато Мама Чия се появи с чая и няколко резена свежа папая, тя излъчваше такъв покой тук, в дома си, сякаш не беше излизала от него и не се бяхме върнали току-що от нашия изтощителен преход из острова.

След като си изпихме чая, аз почистих чиниите и ги измих.

По едно време Мама Чия каза:

— Намираме се само на километър и половина от твоята колиба. Ако искаш, можеш да отидеш да си отдъхнеш.

— Да — отвърнах аз. — Ти също.

Мама Чия коленичи по японски на възглавничката пред мен и ме погледна право в очите.

— Мисля, че те опознах добре през тези няколко дни.

— Чувството е взаимно — отговорих аз. — Ти наистина ме смая. Сократ несъмнено знае как да си избира приятелите — добавих с усмивка.

— Да, така е — отвърна тя. Предположих, че думите й се отнасяха за мен.

— Знаеш ли, странно е — познаваме се само от няколко седмици, а ми се струва, че е минало много повече време.

— Сякаш е имало изкривяване на времето — отбеляза тя.

— Именно. И ще ми е необходимо известно време, за да осмисля всичко онова, което научих.

Тя замълча за кратко и сетне каза:

— Може би именно затова ни е даден живота — получаваме време да вникнем в онова, което сме научили.

Останахме известно време мълчаливи, наслаждавайки се на покоя на дома й и на удоволствието да бъдем заедно. Изведнъж нещо ме накара да й кажа:

— Толкова съм ти благодарен, Мама Чия.

— Благодарен си на мен? — Тя се засмя от сърце, очевидно намирайки думите ми за смешни и дори абсурдни. — Радвам се за теб. Благодарността е добро и благотворно чувство. Когато обаче си жаден и някой ти дава вода, към кого изпитваш благодарност — към чашата или към човека, който ти я е дал?

— Е, към човека, разбира се — отговорих аз.

— Аз съм само чашата — каза тя. — Изпрати благодарността си на Източника.